Читать «Мъглата» онлайн - страница 10

— Върху езерото? — попита Стеф със съмнение и в очите й видях влиянието на госпожа Кармъди. Проклета да е тази жена. За мен моментът на безпокойство вече отминаваше. Сънищата, в края на краищата са маловажни работа, така както и мъглата.

— Разбира се. И друг път си виждала мъгла върху езерото.

— Такава никога не съм виждала. Прилича на облак.

— Защото слънцето е силно — казах аз. — Така изглеждат облаците, когато човек лети над тях със самолет.

— От какво ли се е получило? Тук мъгла се появява само във влажно време.

— Не е така. Ето, сега има мъгла — казах аз. — Поне при Харисън има. Остатък от бурята, нищо повече. Среща на два фронта. Нещо от този вид.

— Дейвид, сигурен ли си?

Засмях се и обвих ръка около шията й.

— Не, всъщност страхотно те будалкам. Ако бях сигурен, щях да правя синоптичната прогноза в новините. Иди да приготвиш списъка на нещата, които искаш да напазарувам.

Тя ми хвърли още един недоверчив поглед, за миг-два вдигна очи към мъглата с длан над очите, след това поклати глава.

— Странно — каза тя и се отдалечи.

Били вече бе загубил интерес към мъглата. Той бе измъкнал от водата знамето и заплетените върви. Просна го на тревата да съхне.

— Чувал съм, че въобще не бива да се оставя знамето да докосне земята, татко — каза той с делови тон, нещо като „дай-да-я-свършим-тази-работа“.

— Така ли?

— Да. Виктор МакАлистър казва, че за такова нещо могат да изпратят човек на електрическия стол.

— А ти му кажи на Виктор, че главата му е пълна с онова, дето бръмчи.

— С бръмбари, нали? — Били е умно момче, но няма чувство за хумор. За него всичко е сериозна работа. Надявам се, че с времето ще разбере, че това е опасен подход.

— Да, но не споменавай пред майка си, че съм го казал. Когато знамето изсъхне, ще го приберем. Ще го сгънем много внимателно, така че ще сме съвсем безупречни.

— Тате, а ще оправим ли покрива на навеса и ще вдигнем ли нов пилон? — За първи път той изглеждаше обезпокоен. Изглежда, че от разрушенията му бе дошло до гуша.

Потупах го по рамото.

— Нямаш проблем.

— Може ли да ида до Бибърови и да видя какво става там?

— Само за пет минути. Сигурно и те ще чистят, а в такива случаи хората са малко наострени. — В момента аз се чувствах така спрямо Нортън.

— Добре. Чао! — той тръгна.

— Не им се пречкай. Освен това Били…

Той се обърна и ме погледна.

— Помни оголените жици. Ако видиш на друго място, не се приближавай.

— Разбира се, татко.

Останах там още малко, отначало разглеждах пораженията, а след това се взрях в мъглата. Изглежда се беше приближила, но бе много трудно човек да каже със сигурност. Ако се бе приближила, това бе предизвикателство към природните закони, защото вятърът — един лек бриз — духаше в обратна посока. Явно това бе невъзможно. Беше много, много бяла. Мога да я сравня само с току-що паднал сняг, покрил всичко в пълен контраст с дълбокото синьо на зимното небе. Но снегът отразява стотици и стотици диамантени точици на слънцето, докато тази странна мъгла, въпреки че изглеждаше ярка и чиста, не блестеше. Въпреки това, което Стеф каза, мъглата не е нещо необичайно в ясен ден, но когато е много гъста, наситената влага обикновено е причина да се появи дъга. Сега нямаше дъга.