Читать «Мъглата» онлайн - страница 9

От другата страна на нашия бряг, навесът за лодки, построен от баща ми — навесът, в който бе държана осемнадесет метрова яхта в по-добри времена за семейство Дрейтън — лежеше под друго паднало дърво. Видях, че това е дървото, което бе от другата страна на оградата ни с Нортън. Това страшно ме ядоса. Дървото бе изсъхнало преди пет години и той трябваше отдавна да го отсече. И сега то не бе паднало изцяло — бе изминало три четвърти от пътя до земята и навесът ни го подпираше. Покривът имаше килнат, пиянски вид. Вятърът бе отвял дребни камъчета от дупката, която дървото бе направило, и ги бе разпръснал навсякъде наоколо. Описанието на Били „на парчета“ бе доста точно.

— Това е дървото на Нортън — каза Стеф. Каза го така засегнато, с такова възмущение, че аз се засмях, въпреки болката. Пилонът лежеше във водата, а флагът се носеше подгизнал, оплетен във въженцата. Можех да си представя какво ще ми каже Нортън: Дай ме под съд.

Били бе на скалистия кей и изучаваше пристана, изхвърлен върху камъните. Бе боядисан на весели сини и жълти ивици.

Той ни погледна през рамо и извика ликуващо:

— На Мартинсови е, нали?

— Да — казах аз. — Моля те, нагази и извади флага, Бил.

— Разбира се.

Надясно от кея имаше малък пясъчен плаж. През 1941, преди Пърл Харбър да изплати голямата криза с кръв, баща ми бе наел един човек да докара с камион този фин пясък — шест пълни самосвала и да го разпръсне на височина до гърдите ми — да речем метър и петдесет. Човекът бе взел осемдесет долара за работата и оттогава пясъкът е там. И добре, че го е направил, защото сега човек не може сам да си направи пясъчен плаж. Сега, когато просмукващите се отпадъчни води на процъфтяващото вилно строителство, са изтровили повечето от рибата, санитарната инспекция е забранила създаването на пясъчни плажове. Те могат до нарушат екологичното равновесие на езерото, нали разбирате, и в момента е противозаконно за всички, освен за работещите по укрепването на терена, да го правят.

Били тръгна към флага — но се спря. В този момент усетих как Стефи изтръпва до мен и тогава аз самият го видях. Харисъновата страна на езерото я нямаше. Беше погребана под ивица ярко бяла мъгла, като перест облак при хубаво време, който обаче бе паднал на земята.

Спомних си съня си от предната нощ и когато Стеф ме попита какво е това, първата дума, която за малко да изскочи от устата ми, бе Господ.

— Дейвид?

Отсреща човек не можеше да забележи дори намек за бряг, но аз бях наблюдавал езерото години наред и опитът ми подсказа, че брегът е скрит само няколко метра, може би. Краят на мъглата бе прав, като отрязан по конец.

— Какво е това, татко? — извика Били. Той бе нагазил във водата до колене и се опитваше да придърпа прогизналото знаме.

— Мъгла — казах аз.