Читать «Мъглата» онлайн - страница 13

Госпожа Кармъди, сега… изглежда тя клонеше повече към виждането на Бил Гиости по този въпрос. Не просто атоми, а особени атоми.

Нарязах още две парчета от огромното дърво и ги търкулнах надолу, преди Били да дойде с нова бира в едната ръка и бележка от Стеф в другата. Ако има нещо, което нашият Бил да обича повече от носенето на бележки, то аз просто не мога да се сетя какво може да е то.

— Благодаря — казах аз и взех и двете.

— Може ли една глътка?

— Само една. Миналият път изпи две. Не мога да те оставя да се напиеш в десет сутринта.

— Десет и петнадесет — каза той и се усмихна стеснително над ръба на кутията. Отвърнах на усмивката му — не че беше кой знае каква шега, но Били се шегува толкова рядко, — след това прочетох бележката.

„Хванах радио Джей Би Кю“ — бе написала Стеф. — „Не се напивай, преди да си тръгнал за града. Може да изпиеш още една, но това е всичко до обяд. Мислиш ли, че ще можеш да минеш по нашия път без проблеми?“

Върнах му бележката и взех бирата.

— Кажи й, че пътят е наред, защото по него мина току-що един камион. Явно са го разчистили дотук.

— Добре.

— Хей, герой?

— Какво, тате?

— Кажи й, че всичко е наред.

Той пак се усмихна, може би преди това си каза: „Добре“.

Той се затича обратно и аз го проследих с поглед, краката му отхвърчаха назад, виждаха му се подметките. Обичам го. Има нещо в лицето му и понякога извръща очи към мен по такъв начин, че ме кара да се чувствам така, сякаш всичко е наред. Това е лъжа — нещата не са в ред и никога не са били, но моето дете ме кара да вярвам в тази лъжа.

Отпих малко бира, сложих кутията внимателно на един камък и пак пуснах триона. След десетина минути усетих леко потупване по рамото и се обърнах, очаквайки пак да видя Били. Вместо него видях Брент Нортън. Изключих триона.

Той не изглеждаше така, както обикновено изглеждаше Брент Нортън. Изглеждаше разгорещен, и уморен, и нещастен и малко объркан.

— Здрасти, Брент — казах аз. Последните думи, които бяхме разменили бяха доста тежки и аз не бях съвсем сигурен как да продължа. Имах странното чувство, че е стоял зад мен през последните пет минути и е покашлювал възпитано, заглушавай от агресивния рев на триона. Това лято не бях имал възможност да го видя отблизо. Беше отслабнал, но от това не изглеждаше по-добре. А трябваше да изглежда добре, защото влачеше поне десет излишни кила. Предишната година през ноември бе починала жена му. Рак. Аги Бибър бе казала на Стефи. Аги се занимаваше с некролозите. Всяко населено място си има човек за тази работа. От непринудения начин, по който Нортън се заяждаше с жена си и я унижаваше (правеше го с презрителната лекота, с която опитен тореадор забива копие след копие в тромавото тяло на бика), бих предположил, че той с радост се е отървал от нея. Ако някой ме питаше, бих допуснал дори, че това лято той ще се появи под ръка с някое момиче двадесет години по-младо от него и с тъпа усмивка от типа „магарето-ми-хвърли-топа“. Но вместо тъпата усмивка, по лицето му се бяха появили само нови бръчки и бе отслабнал точно където не трябва, а кожата му се бе отпуснала на торбички, гънки и гуши, които издаваха много неща. За един кратък миг ми се прииска да отведа Нортън на някое слънчево място, да го сложа да седне до повалените дървета с моята бира в ръка и да му направя скица с въглен.