Читать «Древноиндийската култура» онлайн - страница 175

Подобно на други религии ведическата приема, че връзката между човека и висшите сили била прекъсната от нашествието на греха, и проповядва, че човешкото поведение се следи постоянно от тези сили. Бог Варуна е пазителят на морала, Слънцето е неговото око. Той е невидимият свидетел на всички грехове. Прекъснатата връзка между бога и човека може да бъде възстановена с помощта на признанието и покаянието, а продължаването на неморалните действия със сигурност ще доведе до провали в живота и болести.

През т.нар. „период на брахманите“, по-късен пласт във ведическата литература, вярата в силата на мантрите нараства. На преден план излиза вярата, че е налице непосредствена връзка между действията и техните плодове. Постепенно се лансира учението, че в думите и действията съществува някаква мистична сила, която всеки трябва да отчита при изпълнение на своите религиозни и морални задължения. Към края на този период преобладаващата мисъл се ориентира към противоположния полюс, като взема размишлението, съзерцанието като главно средство за постигане на духовния идеал на човешкото съществуване. Но заслугата за това е на целия предшествуващ период, потърсил менталната страна на религиозната и етическата практика.

Упанишадите са крайъгълен камък на индийската духовност, тъй като утвърждават широко разпространената вече вяра в трансмиграцията на душата и в закона на карма. Ученията на Упанишадите, на будизма и джайнизма се базират върху горната доктрина, затова лесно ще разберем, че нещо трябва да се е случило, за да се постави ударение върху етическата страна в духовния живот. Това нещо е загубването на вярата във ведическите богове. В будизма и джайнизма те или изчезват изцяло или получават подчинено съществуване. Гибелта на боговете обаче не довежда до рухване на морала. Новите учения налагат повече строгост, поощряват в различна степен отшелничеството, порицават прекалената привързаност към нещата от живота. За първи път в религиозната история на човечеството се появява такава ситуация, при която моралът не само не се нуждае от поддръжката на вярата в боговете, не само не се разпада, но и получава огромна вътрешна жизненост. Нещо повече. Последващото блаженство, както и да се нарича то, се свързва само и единствено с моралните действия на човека. Не външното богослужение, не молитвите, а моралният живот е този, който единствен може да ни възнагради, и затова човек трябва да разчита единствено на себе си.