Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн - страница 12

Но все пак извадих две дребни яркочервени ампули. Смачках ги в юмрука си и стиснах пръсти, усещайки как лекарството се просмуква през кожата ми. Почувствах леко замайване.

А татко управляваше флаера, насилвайки го до пределната му скорост. Разсичания въздух виеше зад прозрачния капак на кабината. Нима смята, че някъде ще ни помогнат? Ще успеят да ни помогнат?

Флаерът спря. Увисна във въздуха. Писъкът на форсираните двигатели премина в леко бръмчене. Ние висяхме в нощното небе, двама души в миниатюрна черупка от метал и пластмаса.

— Над езерото сме — каза татко и допълни неясно: — Над гората не бива, много животни ще загинат. Животните не са виновни за нищо.

Той натискаше нещо на пулта, въвеждайки непознати за мен команди. Блокът за безопасност изписка недоволно и капакът на кабината бавно се отвори. На един километър височина!

Духаше лек, прохладен нощен вятър. Леко миришеше на вода. И на озон, проклетия озон — не от гривната, разбира се, а от работещите двигатели.

Татко се премести на задната седалка. Флаерът леко се поклати и аз видях под нас проблясващата водна повърхност.

— Ръката! — нареди татко. И аз послушно положих ръка на рамката на кабината. Татко седна до мен, притискайки ме с цялото си тяло към облегалката. Хвана ръката ми — пръстите ми потънаха в татковата длан. Тя беше много студена. И твърда, като тъканта на защитния комбинезон.

— Не се страхувай — каза татко. — И по-добре не гледай. Обърни глава.

Дъхът ми секна. Тялото ми омекна. Осъзнах, че не мога да помръдна. Дори не мога да отвърна поглед.

Татко взе пистолета. Още секунда усещах пръстите му. А после в тъмнината проблесна ослепително бял лъч.

Никога преди не съм усещал истинска болка. Всичката болка, която някога съм изпитвал, е била само подготовка за тази — единствена, истинска, непоносима. Такава, каквато човек никога не бива да познава.

Татко ме удари по лицето, връщайки крясъка ми обратно в дробовете. Закрещя с пресеклив глас:

— Търпи! Пази си силите! Търпи!

Дори не можех да затворя очи, болката принуждаваше клепачите ми да се разтворят широко, а тялото ми — да се огъне в мъчителна конвулсия. Видях китката си в ръката на татко. И нелепото, жалко чуканче на мястото на китката ми. И сребристата гривна, падаща надолу, към езерото, от това чуканче.

Минаха пет секунди, не повече. Капакът на кабината започна да се затваря, а татко набра на пулта „03“ — спешен полет към най-близкия медицински център. И тогава отдолу проблесна — пронизителна, гореща, оранжева светлина. След още един миг флаерът се разтресе. И аз забелязах как върху червено-оранжевата огледална повърхност на езерото пада многометров фонтан, изтъкан от пара и пръски.

Татко беше прав, както винаги. Не биваше да се прави такова нещо над гората, на катеричките щеше да им се стъжни. А животните не са виновни за нищо…

Казват, че колкото по-силно хората обичат животните, толкова повече те обичат хората. Сигурно това е така само до някаква граница. А после всичко става наопаки…