Читать «Пътят към Велесберг» онлайн - страница 4
Сергей Лукяненко
Слънцето вече докосваше хоризонта, когато Рижия помоли:
— Момчета, нека идем някъде да хапнем…
Игор се засмя:
— Къде?
Около нас се простираше безкрайното степно море. Трева, малки сини цветчета, рехави храстчета. Въздухът тихо звънеше — някакви насекоми си бяха устроили вечерен концерт. Изпод краката ни понякога излитаха птици. Истински рай за ентомолозите и орнитолозите, желаещи да изучат степта в изначалния й вид. Само че никой не беше предвидил кафене или закусвалня наблизо.
— А къде отиваме тогава? Да не би наоколо да няма нито една къща?
Игор погледна към мен. Аз — към нежнорозовите облаци, плаващи в потъмнялото вечерно небе. Някъде отдясно миришеше на къща — пресен, току-що изпечен хляб, печени котлети, хидрол — гориво за флаер. Но не ми се ходеше там. Някакво шесто чувство ме предупреждаваше.
— Не знам — с най-безгрижния си той отвърнах аз.
Игор изхъмка недоверчиво и извади от джоба си две малки шоколадчета. От едното хитро гледаше патока Доналд с шоколад в човката си. На другото беше изобразен Мики Маус. Неговият шоколад надничаше от плътно свития му юмрук. Видът на мишока беше войнствен — явно не възнамеряваше да дава шоколада.
— Хранете се — каза Игор с тона на грижовен възпитател в детската градина.
Ние с Рижия едновременно разкъсахме обвивките на шоколадите. Мики Маус на моя се размърда и разтвори длан. Очите му заблестяха и тънък, познат от хилядите анимационни филми глас каза:
— И аз, и всичките ми приятели обичаме шоколад с ядки на фирмата „Байлейс“!
Записът свърши, Мики Маус на картинката застина. Мишока подаваше шоколада. Дори на рисунката изглеждаше апетитно.
— А моят мълчи… — обидено започна Рижия. Но беше прекъснат от пронизителния възглас на Доналд:
— Мики е прав, но шоколадът „Меден“ на фирма „Байлейс“ се доставя дори на астронавтите от Десантния Корпус!
Игор замислено каза:
— Та те са скрили в тази обвивка не само високоговорител и синтезатор на глас, но и логически блок! Ако имахме повече шоколадчета, рисунките щяха да се скарат, изяснявайки чий шоколад е по-вкусен!
Рижия се засмя: изглежда си представи каращи се обвивки. Игор продължаваше:
— За да измислят и произведат тази глупост, десетки хора с години са работили над микросхемите, изобретявали са рисунки, движещи се върху обикновена хартия…
— Това е течнокристална рисунка — вметна Рижия. — Четох…
— И аз. Ти би ли искал да седиш пет години в лаборатория, учейки Доналд да отваря нарисуваната си човка и да рони нарисуван шоколад?
— Не.
— И аз не искам. И Миша. Затова сме тук, в степта. Защото сме родъри, хора на пътищата, скитници и пътешественици! Ние не се занимаваме с безцелна работа, не се преструваме, че сме нужни на този свят. Ние просто живеем!
Усетих, че Игор се въодушеви. Сумрак, лек ветрец, раздвижващ неговата седемцветна коса, нов зашеметен слушател…
— Затова отново и отново хората изоставят домовете си и излизат на пътя. А всички пътища се сливат в един, чието име е живот. Затова…
— Затова ще нощуваме под открито небе — вметнах аз.