Читать «Пътят към Велесберг» онлайн - страница 6

Тим отвори тежка дървена врата. Именно отвори, дърпайки масивната бронзова дръжка, а не натисна бутона на вградения в стената мотор. Изглежда, че тук изобщо нямаше такива бутони.

Обгърна ни вълна от миризми. Дори Игор и Рижия поеха дъх. А аз просто изгубих съзнание за секунда…

Ванилия, тесто, шоколадов крем, захаросани плодове. Печена пуйка, пълнена с ябълки. Лимоново желе, портокалов мус и сладолед с орехи. Старите филтри в кухненския абсорбатор бяха попили аромата на храната от последните месеци…

— Миша, какво ти е? — Игор ме хвана за рамото.

Аз поклатих глава:

— Всичко… всичко е наред, даже твърде много.

— Чинга… Наистина ли си добре?

— Да.

Тим ме гледаше с недоумение. Оглеждайки кухнята, аз усещах върху себе си объркания му поглед.

Това беше именно кухня — а аз помислих, че ни водят в столова, където вече се суети киберкелнер, а асансьорът за доставки изплюва подносите с храна. Приглушена светлина се лееше от лампите, потъмнелите прозорци бяха покрити с оранжеви щори. Тъмнокафяви дървени панели, шкафове и столове в същия цвят. Едната маса е по-голяма, около нея има три стола с високи облегалки. Само електронната печка (някакъв стар модел) сияеше с подчертана белота. Пред нея стоеше млада жена в дълга рокля. „Сестра му“ — автоматично отбелязах аз.

— Мамо, ще ни нахраниш ли? Това са онези родъри!

„Мамо…“ Това добре. Но защо „онези“?

— Тими, не „родъри“, а „роудъри“. — Жената се усмихна. — Нали така, момчета?

— Вашето обръщение „момчета“ приемаме като оценка на биовъзрастта ни — отвърна с достойнство Игор. Жената отново се усмихна. — Все пак е по-правилно да ни наричат „родъри“, това име се е наложило в началото на века. Изглежда ни чакахте?

— Обади ни се пилотът на стратолайнера — отвърна с готовност Тим. — Каза, че трима упорити родъри решили да кацнат в пустинен район, където най-близката къща е нашата.

Тим избълва тази информация с очевиден възторг. Дори нашият инат прозвуча от устата му като нечувано достойнство. Очите на Игор отново блеснаха зловещо.

— Тими, донеси си стол — нареди жената. И отново се обърна към нас: — Можете да ме наричате мисис Еванс. Или, как е на руски… леля Ли. Казвам се Линда.

— Много добре говорите руски — бързо се намесих аз, забелязвайки, че Игор възнамерява да се заяде. — В Русия ли сте живели?

— О, не. Аз съм голям домошар, не пътувам. Това е… как се казваше… увлечението на мъжа ми. Той е лингвист, работи по програмата „Конвергенция“. Учи ни по малко…

— Татко знае осемнайсет езика — заяви Тим. Той домъкна още един стол, носейки го пред себе си с двете ръце. — А аз — шест.

Игор се усмихна подигравателно. За родъра шест езика не са повод за хвалба.

— С пирога ли ще започнете, или да ви стопля нещо по-съществено? — поинтересува се мисис Еванс.

— Днес вече ядохме сладко — отвърна Игор, настанявайки се на стола.

* * *

Събудих се рязко, като от удар. Обикновено това ми се случва в момент на опасност. Но сега не миришеше на опасност. Аз се усмихнах на понятния само за мен каламбур, опитвайки се наистина да усетя миризмите на този дом. Той не беше нито зъл, нито суров, в него не се усещаше скрита враждебност, нито стаена тревога. Тогава защо усещам някакъв хлад? Защо още от вчера чувствам безпокойство?