Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 96

Тереза опита да се усмихне, ала потта я заслепяваше. Толкова се страхуваше, че за миг й се стори, че ще се напишка в гащичките си пред всички, после кризата отмина и девойчето пак размърда нозе, отблъсквайки се към парахода. Повече за нищо не трябваше да мисли, и особено за Клотилд, чийто спасителен балон бе изгърмял малко преди тя да достигне защитния заслон на кораба — беше я изпуснал право в Морето на джуджетата, които за някакви си три минути жива я бяха накъсали на парчета. Изкуствената мъгла се раздираше и изтъняваше, разкривайки океана от черепи и длани. По корпуса барабаняха пръсти, като пораждаха отгласи, достойни за брожение в катедрала. Тереза се носеше плавно нагоре; озовала се над палубата, тя отново дръпна шплинта, за да освободи подемния газ.

„Ако клапата не се отвори, ще заприличам на пълна глупачка!“ — помисли си с неискрено въодушевление. За щастие мехурът спадна с желаната скорост и спусна момиченцето върху бака — на същото място, откъдето бе тръгнало. С бързо движение бавачката издърпа изкоренителя, увери се в съдържанието му. Тънка усмивка нагъна пожълтялото й лице.

— Добра работа сте свършила, Тереза, можете да се обличате!

Детето не каза нищо в отговор, беше заето да изтръгва прилепващия балон, впил се в гърба му като чудовищен увиснал пашкул.

— Искаш ли да ти помогна? — запита Давид, който се приближи.

Ловкинята вдигна глава. Той я гледаше с очи на старец. Сега вече бе сигурна в това, но не успя да прецени дали разкритието я отчайваше или успокояваше.

— Не е за отказване! — отвърна възкисело. — Имам чувството, че съм се превърнала в сиамски близнак на употребявана дъвка.

Давид приклекна. Ставите му изпукаха и този звук го изпълни с необяснимо мъчително безпокойство.

16

Издърпала чаршафа до пъпа си, Клитония пушеше, опряла гръб в твърдата корабна възглавница. Студената влага лакомо щипеше кафявите кръгове на гърдите й, караше момчешките й зърна да настръхват. От време на време тя хвърляше бърз поглед през илюминатора, чието стъкло, пълно с мехурчета и дефекти, придаваше на нещата причудливо, сгърчено подобие. Жорж-Юбер се бе свил в най-тъмния ъгъл на каютата. Множество футляри за компаси, числови таблици, две или три сметачни линии бяха осеяли завивката му. Железният сандък с принадлежности на Географската компания от Алмоа зееше отворен в средата на помещението и позволяваше да се видят купища морски карти, навити в своите кожени калъфи, донякъде овехтели. Гласът на Клитония хъхреше. Дрезгав, раздиран от злоупотребата с черен тютюн, той връхлиташе върху младежа като люлка със странно агресивни проскърцвалия. Вече на няколко пъти ученият беше пробвал да се изплъзне, потапяйки се в разни цифри и графики, но думите на циганката не зачитаха опитите му за измъкване, впиваха се сякаш абсциса и ордината, нарушаваха трасирания план на кривите, елипсите и синусоидите. Наложило му се бе да отблъсне своите пособия като победен заклинател, който изоставя маслата и стъклениците си. Оттогава слушаше, поклащайки глупаво глава напред-назад, втренчил безсрамен поглед в набъбналите зърна, големи колкото първата става на малкото му пръстче.