Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 7
Серж Брюсоло
Давид поклати глава, овладя се и сподави една ругатня. Не биваше да клати глава на всяка крачка, където трябва и където не трябва! Та нали туй беше мания на слабоумен старец!
За минута остана замислен, прехвърляйки картата в сбръчканите си пръсти. После отмести салфетката…
Навън времето бе хубаво. Златиста светлина се разливаше върху бароковите фасади, сплескваше гравюрите и издутите барелефи, поглъщаше сенките им. Той направи няколко крачки да се ориентира. Със своите наконтени, нагиздени почиващи атмосферата бе почти същата като в балнеолечебен център. Тук и там разцъфваха шапки с тесни и прави периферии, мяркаха се бастуни от жилава тръстика, папионки… При вида на толкова леност го връхлетя съмнение — дали те просто не бяха фигуранти? Не беше наивен, отдавна му бе известна мръсната практика на междупланетните пътнически агенции, на които им харесваше да населяват местата около туристическите хотели с тълпи от актьори „туземци“. Заплащаха им на ден, за да се появяват усмихнати, послушни като дечица, гостоприемни, услужливи и „страшно сърдечни“…
Реши да се поразходи и да позяпа витрините, да задоволи своята отколешна страст към вещите, да насити увлечението си към колекционирането, към повторението. Не му беше нужно дълго да се лута, докато открие онова, което търси — стара и прашна работилничка, която продължаваше да крепи търговия, ставата от ден на ден все по-рядка:
Кисел вкус попари езика на Давид и слюнка запълни устата му — точно както някога, когато беше дете. Витрината го привличаше подобно магнит, не виждаше нищо друго освен нея, рамката й в остаряла позлата, неестествената калиграфия на фирмената табела и…
Бижутерите сладкари се спотаяваха в дъното на мрачни стаички, отрупани със заключалки и алармени инсталации. Преграда от блиндирано стъкло, дебела три сантиметра, предлагаше на взора, асортимент от кутии за скъпоценности в сатен, положени на възглавнички от тъмночервено кадифе. Вдигнатите похлупаци, зейнали над седефа в подплата от бяла коприна, неудържимо извикваха представата за колония бисерни миди, разположили се царствено върху мъхести скали. Почти синкаво-зелената светлина, напластила се зад витрината, засилваше това впечатление със своето сияние, размътено като в зле поддържан аквариум. Да опре чело в подсиленото стъкло бе все едно да се надвеси над повърхността на ров и да зарее погледа си в зелената същност на неговите глъбини, поръбени с потъмнели стръкове, където тинята остарява в обятията на тръпнещата водна шир — застинала утайка от избистряне, приключило преди векове, ненабраздявана никога вече от нито един полъх. Опалов куб, експозицията миришеше на сол и морски водорасли и Давид нямаше да се учуди кой знае колко, ако види, че от кутиите изскачат мехури и се разстилат в бълбукащи нанизи нагоре. Човек въобще не биваше да се застоява пред витрината на бижутер. Търговците на подобни скъпоценности панически се страхуваха от обири и окото трябваше да се задоволи само с тези кратки мигновения, с тези бегли потапяния в небитието на стелажите, за да се изпълни с видения колкото жестоки, толкова и мимолетни.
