Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 60

С голяма мъка сирената съумя да го изтръгне от небитието. Тълпата работници вече беше потеглила. Той отново навлече комбинезона и си проби път сред навалицата. Затърси с очи Корк. Напразно. Бомбардиран с въпроси, надзирателят в крайна сметка повдигна рамене:

— Дебелакът ли? Замина на разсъмване. Почувствал се кофти. Поиска си парите и изчезна. Удържахме му за сутрешната закуска, както си е редно.

Давид побесня. Набързо изгьлта горещото кафе, надявайки се да заличи вкуса на мая, наслоил се по устните му.

Намери Сирс на брега, застанала срещу скалистия връх. Вече се беше натъркала с мас и държеше щипците в юмрук. Реши да не й споменава за случилото се през нощта. И като че ли нещата внезапно се бяха наговорили да тръгнат зле, защото позволи на една змиорка да го ухапе по дланта.

— За няколко дни ръката ти ще остане фосфоресцираща — каза му Сирс. — Но не е отровно… Ще трябва да си намажеш раните с олио от Сараз. Ще купим веднага, щом успеем да се измъкнем оттук. Утре, надявам се…

— Без приказки! — развика се надзирателят. — Бачкайте! Ще си правите любовните обяснения по-късно!

Множество балони кръстосваха над езерото. Малко по-нататък яйцевиден аеростат изсипваше порой от конфети над предградията. Давид се замисли за хилядите риби, натикани в мрежите и плетените кошове, пръснати по цялата периферия на водоема. Майсторите пиротехници умело ги бяха сортирали, после тестирали, измерили. Голямото празненство на светлината щеше да се състои тази вечер, веднага щом езерото — огледало на небесата — се превърнеше в бездна, в непроницаема и непрогледно черна тъма… Празникът на светлината… и ни смъртта.

По обяд нещо прошава откъм розовия гранитен връх. Някаква бяла сянка, витаеща по повърхността на водата.

— Бързо! — извика му властно Сирс. — Разтвори ми торбата, празна е, и виж хубаво дали някой не гледа в нашата посока…

Балоните се отдалечаваха, а надзирателят ругаеше един неумел ловец, счупил щипците си, докато се опитвал да хване мурена. Давид развърза джоба-шамандура. Разклонената сянка пълзеше към тях — октопод, който се носеше елегантно, подкрепян от гъмжилото на своите пипала. Младата дама го посрещна с отворени обятия, притисна едрата пихтиеста глава на мекотелото към гърдите си и го отнесе в торбата. Операцията не бе продължила повече от десет секунди. Сирс въздъхна и разтърка с върха на показалеца розовеещото засмукване, оставено от някаква вентуза по плътта на хълбока й. Давид се прокашля.

— Какво беше… това? Твоята среща ли?

— Шттт! Тихо!

Тя се извърна към надзирателя и замаха с ръка.

— Шефе! Шефе! Голям улов!

Мъжът се приближи, заобикаляйки, устните му бяха презрително увиснали.

— Е, какво има?

— Октопод! — изписка Сирс, симулираща истеричен възторг. — Здравата се потрудихме, докато го пипнем!