Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 4

В хотела го посрещнаха хладно. Суха, слаба жена с кок и сива блуза му подаде ключа, посочвайки му първия етаж. Щом тръгна по стъпалата, той въпреки всичко не можа да се овладее и изтръпна. В средата на стълбището, изправил се до парапета, с който се бе сраснал, някакъв мъж от черно дърво се беше надвесил към него. застинал в движение, което никога нямаше да довърши. Това бе статуя, висока близо два метра, изваяна от вманиачен в детайлите скулптор. От нея лъхаше приятно на паркетин. Когато мина край творението, Давид успя да установи, че нищо не е забравено — нито заврънкулките върху обратната страна на ревера, нито инициалите по кърпичката, едва-едва надиплила се над джобчето. В дясната си ръка колосът стискаше емайлирана табелка с формата на метален квадрат, която показваше като полицейска карта. Там можеше да се прочете:

Напускайки Града на Оракулите, аз ще остана ням като статуя.

Давид се окопити. Осъзна, че повече от минута наблюдава втренчено лицето, сякаш бе изпаднал в хипноза. Долу, в центъра на фоайето, хотелиерката беше замряла с недоверчив вид. Той направи усилие да се усмихне и се изкачи до стълбищната площадка, където без никакви проблеми откри номера си. Стаята имаше сводест таван, наподобяващ този на зимник или противоатомно скривалище; бе обзаведена със стари, овехтели мебели, от които лъхтеше неприятно на нафталин и восък.

Гостът се строполи върху леглото, сигурен, че както е натежал от умора, ще продъни дюшека.

Книги с пожълтели корици запълваха етажерката над диванчето в модерен стил. Бяха полицейски романи от някаква друга епоха, прелисти ги машинално. Заглавията не му звучаха непознато… Спомените изплуваха от плесента на годините. Отломки, които смяташе за проядени от времето, неспособни да бъдат определени, а ето че сега неочаквано ги намери запазили се непокътнати… Беше… Да. беше в Довил, на тавана на чичо Жан… На колко ли лазарника бе тогава? Тринайсет? Четиринайсет? Бяха заедно с Казор, жълтото куче. Семейната къща с обезобразената статуя, издигаща се сред папратите…

Искаше му се да обуздае този поток, да възпре това мозъчно излияние на спомени, тая „старческа болест“, както имаше навика да я нарича. Ала неудържимият порив на миналото изпълваше съзнанието му. И той се предаде, отпусна се в ласките на паметта. Времето течеше, сякаш невидима река, мъкнеща в своите водовъртежи наноси от всякакви парчета, от които толкова често му се беше налагало да се вдъхновява, да възстановява мозайката на собствения си живот…

Внезапно потрепера. Тилът му се блъсна в таблата на кревата. Бе успял да заспи, замаян от спомените и умората при пътуването. Сети се отново за дървената статуя, стърчаща в средата на хотелското стълбище, за книгите, оцветили се така грозно…

Някой почука. С подскок Давид се изправи, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно. И преди още да бе имал време да отговори, крилото на вратата се беше разтворило. Жената в сивата блуза и с кока пристъпи напред.