Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 17

Събра проспектите, нахвърля ги в куфара и се съблече. Не искаше да поема дори минимален риск. Тази нощ щеше да спи гол, изтегнат ВЪРХУ завивките. Така никаква преграда нямаше да го възпре, когато дойдеха да го вземат, за да участва в церемонията. Стаята бе добре затоплена. За успокоение на съвестта той развъртя докрай кранчето на радиатора. Закачено над умивалника, огледалото върна обратно образа на неговото сиво тяло, надиплило се като отпуснатата мека кожа на костенурка. С печално удоволствие се зае да изучава хлътналите си, осеяни с побелели косми гърди и оголената срамна кост.

„Старец! — помисли си. — Отвратителен старец!“ Но всичкото това щеше да се промени… След няколко часа… Най-късно утре… Той се изтегна, убеден, че възбудата ще му попречи да склопи очи. Обаче бе надценил своите сили. Твърде бързо заспа и потъна в.дълбок черен сън.

Надигна клепачи към четири сутринта, миг преди гласът на хотелиерката да прогърми зад вратата.

— Господин Сат! Търсят ви на рецепцията. По-живо! Пристъпите на болестта няма да закъснеят, трябва да сте напуснали хотела преди това!

Гостът скочи на крака с пъргавина, на каквато не можеше да повярва, че е способен. Облече набързо дрехите си, както свари, и изтрополи по стъпалата, без да го е грижа, че ще събуди съседите. Мъж в униформа на шофьор го чакаше пред външното стълбище. На паркинга мъркаше луксозен черен автомобил с отворена врата.

— Господин Сат?

Той кимна. Мъжът механично повдигна фуражката си, като му посочи колата.

— Трябва да вървим, уважаеми господине. Треската се увеличава. Много силна треска. Господинът има късмет.

Давид поклати глава, без да отговори. Разбра, че се мъчеха да повишат настроението му с надеждата да измъкнат солиден бакшиш. Вътре купето миришеше на хубава, качествена кожа. Той се отпусна върху задната седалка, а шофьорът плавно потегли. Гмурнаха се в сърцето на заспалия курорт, сякаш се носеха на въздушна възглавница. Бароковите фасади прелитаха една след друга, бързо поглъщани, блъскани от светлите кръгове на уличните фенери и устремния бяг на тротоарите. Давид изпитваше усещането, че целият град се е втурнал в галоп край колата, докато тя самата остава неподвижна.

— Пристигнахме, господине — прошепна изведнъж шофьорът. — Няма да мърдам оттук, ще се присъединя към вас в края на церемонията.

Давид неопределено махна с ръка. Стомахът му опасно се надигаше и спадаше, а колкото до червата му, от тях се чуваха тревожни къркорения. Намери тясната алея, затулена сред възвишенията и парниците. Сливайки се с мрака, планината напомняше облак бетон, стържещ в земята; метеорит, спрял за една вечер престой и вече подръпващ котвите си, нетърпелив да поеме с утрото своето космическо брожение… Гостът намали крачка. Нощта го заслепяваше, той не можеше повече да се ориентира в тъмните сенки на пространството, светът започна да се върти в главата му…

— Оттук, господин Сат.

Нечия ръка се прилепи в дланта му. Притворил очи, Давид се остави да го поведат. Най-сетне жълтеникавата светлина на тунела го оплиска с размазаните си локви и той разпозна мургавото човече, облечено в костюма си на фокусник или сводник.