Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 16

Дарбите на венерианките не бяха тайна за никого. Всеки елементарен учебник по космическа етнология обясняваше, че под въздействието на силна треска организмът на дебелите жени от култа на Ефазис обилно отделя пот. Реки от гъста, солена пот, чийто основен елемент представлява производителен хормон, истинска молекула на младостта, способна да освежи всяка една човешка тъкан, подложена на пряк контакт с нея. Хиляди тестове, всичките положителни, бяха направили от тази напълно безумна хипотеза научна реалност. А пък несекващите религиозни войни, които изтребиха венерианската раса, бяха станали причина днес, пръснати из космоса, да оцелеят едва около дузина последователки на Ефазис. Само ЧАСТНАТА АГЕНЦИЯ ПО ПОДМЛАДЯВАНЕТО И ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ГРАДА НА ОРАКУЛИТЕ притежаваше половината. Благодарение на вашите финансови средства бившите жрици се потяха за вас. Сумата се внасяше от кандидата и той определяше времетраенето, в което кожите на участващите щяха да останат в пряк допир. Разделяйки се с последната си банкнота, Давид си беше издействал договор за четири часа. Имаше добър шанс да успее — това му го бяха повтаряли, докато подписваше чека, окончателно изпразнил банковата му сметка. Добър шанс… А после той се бе подкрепил с доказателства. Дълготрайните резултати, изглежда, идваха след два часа съвместно съжителство в едно и също легло. Носеха се слухове за подмладяване, достигащо двайсет, даже трийсет земни години. Колкото до снимките…

Давид прокара ръка през лицето си. Бузите му горяха, челото пареше. Нервни бодежи пробягваха по мускулите на краката, искаше му се да скача, да танцува, да се освободи от огромното напрежение, трупащо се у него. Знаеше, че скоро мургавото човече ще потърси дебелата рижа жена. Щеше да я повие гола в мокър чаршаф и да тръгне с нея из коридорите на планината, излагайки я на теченията на вятъра, проникващ през пролуките, на нощния студ в цветния парк. Щеше да я накара да се покатери най-отгоре на бетонния връх, да я остави под мразовитите бръснещи повеи на северняка, понесъл се над града. Тя неминуемо щеше да се простуди. Да хване пневмония, плеврит може би, а пък треската да се покачва… 39°… 40°…

Когато температурата й достигнеше 41, щяха да дойдат да го извикат — него, Давид. Щяха да го отведат в залата за преобразяване. И тогава…

С малко късмет възпалителният процес би могъл да скочи и до 42 градуса. Колкото по-силна бе треската, толкова повече потта придобиваше по-големи възстановителни способности. Поне така се говореше. От леглото на страданието той щеше да излезе преобразен, неузнаваем…

След подобни изпитания венерианките твърде бързо се възстановяваха. Само за петнайсет дни лечение си възвръщаха силите и пак отиваха в затворената градина в очакване на нов клиент, на нова болест.

Давид не изпитваше никакви угризения при мисълта за онова, което щеше да направи. Бе се събудил на шейсет и седем, измамен с четвърт век съществование. Войната, миражът на колекциите, мисията, която трябваше да довърши, го бяха изтръгнали от живота. И той много разчиташе да бъде обезщетен за това в най-кратки срокове.