Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 114

— Виждал съм необикновени страни — подзе капитан Орноз. — Веднъж на Ситония слязох на един остров, загубен сред дебрите на океана. Беше място, обречено на смърт. Учените бяха предвидили неговото унищожение още преди петнайсет години. Знаеше се всичко за зловещата дата: ден, час. Всичко в края на краищата, но никой не се мръдваше. Когато се заинтересувах повече, ми обясниха, че приближавал метеор с постоянна траектория и неизменна скорост. Точката му на сблъскване била строго установена: покривала се с площта на острова. Иначе казано, скалният отломък щеше да размаже цялата територия, щеше да се вклини в островчето като камък в гнездото на пръстен. И нищичко нямаше да остане. Метеорът и парчето земя, предопределено да го поеме в себе си, щяха да се насложат точно като двете страни на монета! И още по-безумно беше, че катастрофата се предвиждаше за след месец, а никой като че ли не бързаше да си стяга багажа. Един експерт ми довери, че установил редица необичайни явления сред туземното население. С течение на времето, докато фаталната среща наближавала, физиологичната структура на жителите се променяла. Мъжете и жените ставали все по-красиви, раждали деца с дивна прелест. Целият им генетичен потенциал еволюирал към съвършенство. С приближаването на смъртта те се превръщали в свръхчовеци. Сякаш непредотвратимият край спомагал за тяхното пречистване, за развитието на заложбите им… Странно, нали? Нарекоха острова Наковалнята, спомням си много добре… Наковалнята…

— Метеорът падна ли?

— Да, на предвидената от експертите дата. Никой не оцеля. Хората бяха предпочели да останат върху тази наковалня, в очакване чукът да ги размаже на каша. Вие как мислите, това нормално ли е?

Давид неопределено махна с ръка. Нямаше никакво желание да философства. Капитанът отново се затвори в своето мрачно настроение, опечален като охлюв, върху който е била хвърлена щипка сол и той се вмъква обратно в черупката си. Младият мъж се отдалечи. Разказите на моряка неочаквано го бяха накарали да се почувства зле, силна погнуса се надигаше в стомаха му. Опита се да си представи корабокрушението на плавателния съд, набързо спуснатите спасителни лодки, оставени на яростта на джуджетата, които нямаше да пропуснат да ги преобърнат. Колко време още щеше да издържи корабът? Бе се надявал да получи някаква информация, а вместо това Орноз го заля с порой от метежни спомени. Само че дали и капитанът знаеше повече от пътниците? Нямаше нищо по-несигурно от отговора на този въпрос.

Когато се прибра в своята каюта, Сирс му посочи една пожарникарска брадва и кука за абордаж, които беше успяла да отмъкне, без да събуди подозрението на матросите. Дали не смяташе да си пробива път в морето като изследовател, проправящ си просека сред лианите с мачете в ръка? Поиска да й каже, че е смешно, но не му стигна кураж. Наместо това й разправи за Червените библии и за Наковалнята. Имаше чувството, че тя не го слуша.

22

На сутринта бяха събудени от лютивата миризма на дим, която ги накара да се задавят в дълбока кашлица, та чак дробовете им се раздраха. За миг Давид си помисли, че корабът се е подпалил. Но Сирс, вече изскочила в коридора, му извика, че ставало въпрос само за дъските от палубата. Пропити с восък и хвърлени в котелното, те протестираха по свой собствен начин, като разстилаха тази мъгла с мирис на ланолин. Тереза ги очакваше на защитния заслон. Вятърът прилепваше плисираната й пола към бедрата.