Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 108

Спря се едва когато ужасен гърч я прониза в тила. Тогава се изтегна върху кушетката на Жорж-Юбер (когото беше отпратила на палубата, за да има спокойствие) и запали цигара. Черният тютюн я задави в кашлица, ала тя не й обърна внимание. Не й харесваше онова, което бе прочела по дланите, ненавиждаше тези чудновати знаци: триъгълници, пентаграми, звезди. Толкова рядко срещани у хората, при пигменте те направо цъфтяха в букети. Веднага я завладя грозно предчувствие: дали предстоящите корабокрушения не бяха изписани върху ръцете на джуджетата? Смъртта на корабите не беше ли предопределена вече от цяла вечност?

Идеята да състави карта на бъдещо поле с отломките от разбити флотилии не я въодушевяваше особено. Въпреки това — черно на бяло — тия прокобни символи като че ли предсказваха участие в някакво неизбежно гибелно и кърваво деяние, орисано да се случи, и то безвъзвратно. Как Жорж-Юбер щеше да приеме нещата? Винаги бе ставало въпрос за метеорологическа карта, а не за хороскоп на плавателните съдове. Тогава?

21

Давид слушаше обясненията на капитан Орноз как се борави с октант, когато един от членовете на екипажа нахлу в залата с астрономическите карти. Целият беше пребледнял и успяваше да се изразява единствено с помощта на мъчноразбираеми брътвежи. Повече от минута им бе необходима, докато схванат, че някъде в трюмовете току-що е бил извършен саботаж. Престъпление, което от този момент поставяше моряци и пасажери в смъртна опасност. Въоръжавайки се с ветроупорен фенер, Орноз се втурна из лабиринта от коридорчета. Давид го последва по петите. Тропотът от тичането им ехтеше от палуба на палуба като шепа чакъл, въргалящ се в празна бъчва. Колкото повече слизаха, толкова повече въздухът се разреждаше. В най-долните трюмове цареше натежала атмосфера, витаеше дъх на мухлясало, на прахоляк и смола за кълчища. Най-сетне те спряха пред прага на ниско помещение, където бе наблъскана истинска грамада торби. Вонята, разнасяща се от този склад, не оставяше никакво съмнение относно своя източник — младежът би я разпознал дори и предварително да му бяха запушили ноздрите с восък… Бе миризмата на тинестите утаечни сокове, гъбообразните израстъци и другите аеробни вещества, които съставляваха обичайната всекидневна храна на джуджетата. Тъкмо нея двама матроси изхвърляха по цял ден през страничните люкове.