Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 61

— Здравейте, госпожице Гейдър.

Сърцето й започна да тупти силно от вълнение, но каза сърдито:

— Пак ли сте вие? Надявам се, че сте готов да говорите, щом като ме будите по това време.

Беше научила от Грег, че неподатливите свидетели решават да говорят по-бързо, когато им се покаже, че онова, което имат да кажат, не е толкова важно.

— Не ми се сърдете, млада госпожице. Аз знам нещо, което ви интересува. Лошо нещо.

— Какво например?

— Кой уби майка ви.

Алекс се опита да нормализира дишането си.

— Мисля, че блъфирате.

— Не.

— Тогава ми кажете. Кой с той?

— За глупак ли ме смятате? Мислите ли, че Рийд не подслушва телефона ви?

— Гледал сте прекалено много филми — каза му тя, но въпреки това гласът му остана подозрителен.

— Знаете ли къде се намира бар „Последен шанс“?

— Ще го намеря.

— Елате утре вечер там в шест.

— Как ще ви позная?

— Аз ви познавам.

Преди да успее да каже още нещо, той затвори.

Алекс седна на ръба на леглото за момент и се загледа в тъмнината. Спомни си предупреждението на Рийд да бъде предпазлива. Извика във въображението си всички възможни неща, които можеха да се случат на една жена, когато е сама. Лежеше по гръб, дланите й се бяха изпотили и не можеше да заспи.

Глава XIII

— Никога няма да се досетите какво е намислила този път.

Шерифът на Пърсел повдигна чашата с горещо кафе към устните си и отпи от нея. Изгори си езика, но не обърна внимание на това. Имаше нужда от кофеин.

— За кого говорите? — попита заместника си, изправен до вратата на кабинета с тъпа усмивка, която го нервираше. Поначало не обичаше недомлъвките, а тази сутрин съвсем не беше в настроение.

Свали крака си от ъгъла на бюрото и го погледна безразлично.

— Госпожица Гейдър ли имате предвид?

Заместникът му беше малко глуповат, но знаеше, че не трябва да прекалява с търпението на шерифа, и затова отговори:

— Да, шефе.

— Е, и? — попита Рийд заплашително.

— Шефът на погребалното бюро, господин Дейвис, се обади току-що. Тя е при него и преглежда папките му.

— Какво?

— Да, шефе. Той така каза. Повикали са го, защото…

— Обадете се и му кажете, че отивам там веднага — в следващия момент Рийд вече обличаше якето си.

Ако заместникът му не се беше отдръпнал бързо настрани, щеше да го събори на пода, когато се втурна към вратата.

Поради суровото време много от училищата и предприятията бяха затворени. Можеха да се справят със снега, но ледът, дебел няколко сантиметра, беше друг въпрос. За съжаление офисът на шерифа никога не се затваряше.

Господин Дейвис го посрещна на вратата. Беше силно разстроен.

— Работя в това бюро от тридесет години и никога досега не ми се е случвало подобно нещо. Изчезвали са ковчези. Ограбвали са ме. Дори веднъж…

— Къде е тя? — прекъсна го нетърпеливо Рийд.

Мъжът посочи с ръка. Шерифът тръгна към затворената врата и рязко натисна дръжката.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Добро утро, шериф Ламбърт.

— Отговорете на въпроса ми! — Рийд затръшна вратата след себе си. Започна да се разхожда из стаята. — Навън има един човек, който изпадна в истерия заради вас, госпожице. Все пак, как стигнахте дотук в това време?