Читать «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни» онлайн - страница 15

Поклатих глава.

— Ти си Певец. Разбирам, че Певците са хора екстравагантни, но…

Сега пък той поклати глава. Направи го бавно, почти незабележимо. Не успя да сдържи гнева си. Скулите му се втвърдиха, в очите му проблясна мисъл — ясна като болка — и изчезна, без да се облече в думи. И отново единствено раните, оплели кльощавото тяло, останаха да свидетлстват за мъката.

— Стегни се, момко. Извинявай, ако съм те обидил.

Ръцете му не довършиха движението към първото копче.

— Наистина ли мислиш, че мога да те предам на ченгетата?

— Закопчай се.

Закопча се. После каза:

— Вече е полунощ. Една току-що ми съобщи Думата.

— Казвай.

— Ахат.

Кимнах.

Той закопча и яката.

— За какво мислиш?

— За кравите.

— За кравите ли? Какво общо имат кравите? — недоумяваше Хоук.

— Ходил ли си някога във ферма за мляко?

— НЕ.

— За да се увеличи добивът, държат кралите безчувствени. Хранят ги интервенозно. Хранителната смес си върви по тръбите — отначало широки, после по-тесни и по-тесни, докато не попадне във високопроизводителните полутрупове.

— Виждал съм в списанията.

— Хората…

— Не, бе. Кравите.

— Ти ми съобщи Думата. Сега тя ще започне да се разпространява, когато я кажа на другите, а те ще я предават все по-нататък, докато утре вечер…

— Аз тръгвам. Чака ме онзи…

— Хоук!

Той се обърна.

— какво?

— Според теб не бива да се опасяваме от удар от страна на тайнствени сили, по-умели и по-жестоки от нас с теб… О’кей, така да е. Но ти не се виждал досега толкова умопомрачително изчезване, каквото аз ще направя веднага след като се освободя от товара.

На челото му се появиха ситни бръчки.

— Сигурен ли си, че не съм го виждал преди?

— Честно казано, не съм убеден — вече се усмихвах.

— А-ха — произнесе Хоук и издаде звук, който приличаше на смях, но не беше. — Отивам да доведа адаша.

И се скри между дърветата.

Погледнах нагоре, към отблясъците лунна светлина сред листата.

След това погледнах надолу, към портфейла.

Внимателно заобикаляйки камъните, към мен се приближаваше оня Хоук. Беше облечен със сив костюм и сив пуловер с висока яка. Над месестото лице главата беше избръсната.

— Мистър Кодуолитър-Ериксън?

Стиснах протегнатата ръка — суха кожа, опъната върху остри кости.

— А вашето им, мистър…

— Арти.

— Арти Хоук — стараех се да не се издам, че преценявам сивата му униформа.

Той се усмихна.

— Арти Хоук. Точно така. Назовах се с това име, когато бях по-млад и от приятеля ви, който остана долу. Според Алексис притежавате някои вещи, които… хмм… не са съвсем ваши. Които не ви принадлежат.

Кимнах.

— Покажете ми ги.

— Казали са ви, че…

Той ме прекъсна:

— Хайде, де! Нека ги видя!

Протегна ръка с любезна усмивка. Прокарах пръст по ципа под високо налягане. Щрак!

— Не бихте ли ми казали — започнах аз, докато разглеждах съкровищата си, — как си уреждате нещата със Специалния отдел? Струва ми се, че се интересуват от мен.