Читать «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни» онлайн - страница 17

Жуженето се приближаваше.

Протегнах към него отворения портфейл. Арти започна с две ръце да пълни джобовете на сакото си. Сивият плат уродливо увисна. Аз започнах да се оглеждам.

— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря!

Обърна се и бързо закрачи надолу с пълни джобове с вещи, които вече не принадлежаха и на мен, и на него.

Погледнах нагоре в посоката, откъдето се чуваше шума, но от листата не успях нищо да видя.

Наведох се над портфейла. Отворих вътрешното отделение, където пазех вещите, които ми принадлежат и нетърпеливо започнах да ги вадя.

Алексис тъкмо подаваше на младежа с възпалените клепачи поредната порция уиски, а онзи в това време питаше:

— Някой виждал ли е мисис Сайлъм? Какво бръмчи горе?

Поклащайки се и с пронизителни викове по камъните вървеше закръглена жена, загърната с цветен воал.

Алексис се поля със сода, а младежът зададе въпрос на Господа:

— Боже! Коя е тази?

— Не! — виеше жената. — Не! Помогнете!

— Не я ли познавате? — шепнеше Хоук Певецът. — Та това е Хенриета, Княгиня Ефингемска!

Алексис побърза да се притече на помощ, обаче княгинята мина между два кактуса и се скри във високата трева.

Гостите скочиха след нея. Тъкмо започнаха да я търсят из храстите, когато оплешивял господин с черен смокинг и пеперуда на папионката се покашля и произнесе развълнувано:

— Извинете… Мистър Спинъл?

Алексис рязко се обърна.

— Мистър Спинъл, майка ми…

— Вие пък кой сте? — домакинът явно беше ядосан.

Плешивият се изпъна в стойка „мирно“ и гордо заяви:

— Храбрият Клемънт Ефингемски! — Панталонът му потрепери така, сякаш бе ударил пети. Но не успя да съхрани бойкия си говор. Гордостта изчезна от лицето му. Започна да пелтечи: — Ох… аз… майка ми, мистър Спинъл. Бяхме долу, при другите гости, когато внезапно, не знам защо, тя… се… огорчи. Избяга тук… Казвах й, че не бива да го прави… Знаех, че няма да останете очарован… Трябва да ми помогнете! — В този момент погледна нагоре.

Всички гости също погледнаха натам.

На покрива, закривайки луната, бавно се спускаше хеликоптер, скрит под едва забележимия чадър на двойната перка.

— О-о, моля ви… — продължи господинът. — Къде гледате! Сигурно пак е слязла долу! Трябва бързо да я намеря!

И бързо тръгна в посока, в която не отиваше нито един гост.

Внезапно нещо изтрещя и пластмасови парчета от прозрачния покрив започнаха да падат през клоните на дърветата и да се разбиват в камъните.

На бегом влязох в асансьора и вече отварях портфейла, когато между затварящите се врати се промъкна Хоук и фоторелето отново ги отвори. Ударих с юмрук бутона за затваряне.

Певецът залитна, удари се в стената, с труд възстанови равновесието и дишането си.

— В хеликоптера има ченгета!

— И сигурно са най-добрите, които е успяла да намери Мод Хинкъл.

Махнах от слепоочията си фалшивата коса. Пратих я в портфейла след пластичните ръкавици (големи, набръчкани пръсти, гъста мрежа сини вени, дълги сиви нокти), които представляваха ръцете на Хенриета.

Асансьорът внезапно спря. Когато вратите се отвориха все още бях с половината лице на Храбрият Клемънт.

Целият в сиво и с много мрачна физиономия в кабината се втурна другият Хоук. Зад гърба му, в причудлива зала в източен стил с многоцветна лампа на тавана, танцуваха хора. Арти ме насочи към бутона за затваряне, като ме гледаше странно.