Читать «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни» онлайн - страница 14

— М-м-м — започнах аз.

Той ме погледна.

Прехапах долната си устна.

— Хоук, да си чувал за нещо, което се казва „Специален отдел на полицията“?

— Е?

— Тия приятелчета изведнъж се заинтересуваха от мен.

— А така! — възкликна той с искрено учудване. — Излиза, че наистина работят добре!

— М-м-м — повторих аз.

— Слушай сега. Днес моят адаш е дошъл на гости на Алексис — съобщи той. — Какво ще кажеш?

— Спинъл няма да изпусне своето. Случайно да знаеш защо е тук?

— Иска да сключи сделка с Аболафия. Утре дават ход на нейното разследване.

— А-ха — превъртях още веднъж мислите си. — Познаваш ли Мод Хинкъл?

Озадаченият му вид ясно говореше — „не!“.

— Представя се за един от шефовете на споменатата тайна организация.

— Виж ти!

— Днешният ни разговор завърши с проповед на тема ястреби и хеликоптери. Последвалата среща с теб приех за случайно съвпадение. Но сега започвам да разбирам, че тази вечер потвърждава намеците й за повече от един ястреб. Най-неочаквано попаднах в свят, където стените имат не само очи, но и очи, и дълги лапи с нокти. Всеки от присъстващите — да, в това число и ти, — може да се окаже предател. Вглеждам се във всеки отвор, а зад щорите на втория етаж се крият бинокли и автомати, ако не и нещо по-лошо. Не мога да разбера как тия гадове, колкото и да са могъщи, са те накарали да се занимаваш с тази грусна, дяволска…

— Зарежи това! — той отметна косата от челото си. — Никъде не съм те насаждал…

— Сигурно не си, но в Специалния отдел имат Банка с холографии, а методите им…

— Стига! Да не мислиш, че аз… — чак сега осъзна колко съм изплашен. — Виж какво, оня Хоук не е някакъв дребен джебчия. Той живее точно в такъв свят, в какъвто попадна ти тази вечер, но за разлика от теб живее там постоянно. Щом е дошъл тук, можеш да си сигурен, че неговите хора — очи, уши и пръсти — не са по-малко от хората на Мод Хикънлупър.

— Хинкъл.

— Няма значение. Нито един Певец никога… Нима сериозно мислиш, че бих могъл…

Макар че знаех, че ледените искри в очите му са само камуфлаж, казах:

— Да.

— Ти все пак си ми правил услуги и аз…

— Да речем, че съм ти направил някоя рана в повече, това е всичко.

Погледът му омекна.

— Хоук — бавно казах аз. — Покажи ми.

Въздъхна и се зае да разкопчава медните копчета. Сакото се разтвори. Причудливи пламъци разкрасяваха гърдите му.

Чувствах как устата ми се изкривява, но не отместих поглед. Вместо това шумно издишах.

Той ме гледаше.

— В сравнение с предишния път доста са се увеличили, нали?

— Хоук, Хоук… Ще се убиеш.

Само повдигна рамене.

— Вече не мога да се сетя кои съм си нанесъл сам.

Зае се да ги разглежда.

— Стига! — може би не трябваше да го казвам толкова рязко. Но гледката ставаше непоносима! Най-сетне посегна към долното копче. — Защо вършиш това? — стараех се отчаянието да не проличи в гласа ми.

Успях да го кажа напълно спокойно. Нищо не отчайва толкова, колкото безразличието.

Той вдигна рамене. Видя, че не съм искрен и в зелените му очи за миг се появи гняв. Но аз не исках и това.

— Виж сега — каза Хоук. — Да допуснем, че докосваш даден човек леко, нежно, дори с любов. Струва ми се, че в този случай в мозъка постъпва информация, която нещо вътре тълкува като удоволствие. Може нещото в моя мозък да не тълкува информацията както трябва…