Читать «Свръхнова» онлайн - страница 2

— Понтикос — отвърна Мишока. Гласът му скърцаше като вълна, примесена с пясък. — Понтикос Провечи.

Лицето на Дан се сгърчи.

— Ти се казваш… Какво каза? Това ще ми пръсне главата. Цял хор се е загнездил в ушите ми, крещи и изпълва черепа ми по 26 часа в денонощието. Нервните ми окончания излъчват статична енергия, смъртоносен бумтеж, сякаш оттогава насам слънцето непрекъснато умира. Долавям гласа ти като ехо на изричани думи от стотици ярда разстояние.

Дан се изкашля и отново тежко седна.

— Ти откъде си? — Избърса устата си.

— От тук, от Драко — отговори Мишока. — Землянин съм.

— Землянин? От къде? От Америка? Сигурно идваш от някоя малка бяла къща с велосипед в гаража, разположена на улица с много дървета?

Да — помисли си Мишока, — освен че е сляп, той е и глух. Мишока говореше чисто, но той никога не беше се опитвал дори да променя акцента си.

— Аз ли? Аз съм от Австралия. Да, от една бяла къща. Живеех близо до Мелбърн. Дървета. Да, имах и велосипед. Но това бе много, много отдавна. Отдавна, нали, момче? Ти знаеш ли нещо за Австралия, тя е там, на Земята.

— Бил съм там — Мишока се сви на стола и се замисли как да се измъкне.

— Да. Така беше. Но ти, момче, нищо не знаеш. Ти не можеш да си представиш какво значи това да се влачиш до края на живота си с „нова“, вкопала се в твоя мозък и през цялото време да си спомняш Мелбърн, велосипеда… Как каза, че е името ти?

Мишока погледна наляво към прозореца, после на дясно към вратата.

— Не можах да го запомня. Звукът от това слънце заличава всичко.

Механиците, които до този момент слушаха, се обърнаха към бара.

— Нищичко вече не запомням!

Чернокосата жена, седнала на другата маса, се върна към играта на карти с русия й партньор.

— О, по какви ли не доктори съм ходил! Те казват, че ако изрежат нервните окончания, оптични и слухови, ако ги извадят от мозъка ми, тогава този рев, тази светлина може би ще изчезнат! Може би? — той закри лицето си с ръце. — Но тогава сенките, които идват от света също ще изчезнат. Та как ти беше името? Как се казваш?

Мишока почувства думите на върха на езика си, заедно с едно „извинете, аз трябва да тръгвам!“ Но кашлицата на Дан заглуши думите му и той го чу да казва право в ухото му:

— О, това беше свинско пътуване, кучешко пътуване, пълна авантюра. Корабът се казваше Рок, а аз бях мачтов киборг на капитан Лорк ван Рей. Той ни завлече толкова близо. — Дан се наведе над масата, доближи палеца и показалеца си. — Толкова близо до ада. И ни върна обратно. Момче, можеш да го прокълнеш, да прокълнеш също илириона заради това, който и да си ти. От където и да си, разбираш ли? — Дан се закашля, главата му се отметна назад, а ръцете му заподскачаха върху масата.

Барманът им хвърли бегъл поглед. Някой даде знак, че иска пиене. Барманът сви устни, но се извърна и само поклати глава.

— Болката престава да бъде болка след като си живял достатъчно дълго с нея — отпусна Дан брадичка. — Тя става нещо друго. Лорк ван Рей е луд! Той ни докара до ръба на смъртта. Сега той ме изостави почти труп тук, на ръба на Слънчевата система. И къде отиде той? — Дан дишаше тежко. Нещо изплющя в дробовете му. — Къде да се дява сега слепият Дан?