Читать «Свръхнова» онлайн - страница 5

Лъчите падаха изкосо върху килватера на ферибот, който отплаваше към друг континент. Мишока спря на стълбите и се загледа в блестящия пролив, върху който се изливаше все повече и повече светлина.

В мъгливата Азия прозорците присветваха върху пясъчно боядисаните стени. Това бе само част от ефекта, накарал гърците преди две хиляди години да нарекат азиатската част на града Хризополис — Златен град. Сега той се казваше Ускудар.

— Хей, Мишок! — провикна се Лео от една червена, люлееща се палуба.

Лео беше покрил гемията си с тента, под която бе сковал няколко дъсчени маси, а около тях вместо столове бе наредил най-обикновени варели. В един казан, загряван от стар, клеясал от грес генератор, вреше почерняло олио. До него, върху жълта мушама, имаше струпана риба. Хрилете на рибите се бяха разперили около челюстите им и изглеждаше, сякаш всяка от тях има на главата си пурпурночервено цвете.

— Хей, Мишок, какво ти носиш?

При хубаво време тук обядваха рибари, докери и носачи. Точно когато Лео хвърли поредните две риби в казана, Мишока прескочи бордовата ограда. От врящата мазнина изригна жълта пяна.

— Нося това, за което ти говореше. Взех го… Тоест, мисля си, че това е нещото, за което ми каза — думите изскачаха от гърлото му глухи, нерешителни, беззвучни.

Името, косата и набитото си тяло Лео бе взел от своите германски прародители, а жаргонът беше наследство от детството му, прекарано на рибарски бряг в един свят, където нощите са изпъстрени с десет пъти повече звезди отколкото на Земята. Той изглеждаше объркан. Но когато Мишока му протегна кожената торба, объркването му се смени с изненада.

Лео я пое с луничавите си ръце.

— Вярно ли ти имаш го? Къде го…?

Двама работници се качиха на гемията. Лео забеляза уплахата, която се изписа на лицето на Мишока и веднага премина от турски на гръцки.

— Къде ти това намери? — на всички езици словоредът му оставаше един и същ.

— Откраднах го.

Въпреки че думите излизаха от гърлото му примесени с много въздух поради увредените гласни струни, на десетгодишна възраст осиротялото циганче говореше вече половин дузина езици от крайбрежието на Средиземно море, при това много по-свободно от хора като Лео, който беше изучавал езици чрез хипно-учител.

Строителите, изпоцапани от мощните си ескаватори (и за щастие знаещи само турски), седнаха около масата, като масажираха китките си и разтриваха гръбначните розетки на кръста си, където огромните машини се включваха към техните тела. Поръчаха си риба.

Лео се обърна и подхвърли рибата. Среброто проблесна във въздуха, мазнината в казана изцвърча.

Лео се прислони към бордовата ограда и дръпна шнура на торбата.

— Да — говореше бавно той. — Нито на Земя, още по-малко тук, не знам да има той. От къде това взе?