Читать «Свръхнова» онлайн - страница 10

— Ей, момче!

— Ъъ?

Обраслият несретник се подпря на оградата и се вкопчи в парапета с изподраните си ръце.

— Откъде си? — очите на несретника бяха мътни.

— От Луна — каза Катин.

— От една малка бяла къща на улица с дървета и велосипед в гаража. Имах велосипед.

— Къщата ми беше зелена — каза Катин, — под въздушен купол. Обаче и аз имах велосипед.

Несретникът се олюля покрай перилата.

— Ти не знаеш, момче. Ти не знаеш.

— Човек трябва да изслушва лудите — мислеше си Катин. — Те стават все по-малко. — И се сети, че трябва да си води бележки.

— Толкова отдавна… толкова! — старецът се отдалечи залитайки.

Катин поклати глава и продължи да се разхожда.

Той бе непохватен и абсурдно висок — почти шест фута и деветдесет. До тази височина бе дръпнал на шестнайсет години. Така и не можа да повярва, че е толкова голям и десет години по-късно все още имаше склонност да прегърбва рамене. Огромните му ръце бяха подпъхнати под колана на шортите му. Той крачеше и махаше с лакти.

Мисълта му се върна при спътниците.

Катин, роден на спътник, обичаше спътниците. Винаги беше живял на спътник, с изключение на времето, когато бе успял да убеди своите родители — стенографи в Управата на Драко към Луна, да му позволят да завърши университетското си образование на Земята, в онзи мистериозен център за обучение в непостижимия Запад — Харвард, все още рай за богатите, за ексцентричните и интелигентните. Той принадлежеше към последните две категории.

Познаваше редуващото се разнообразие на повърхността на планетата — от върховете на Хималаите до спокойните, вълнообразни дюни на Сахара — само от публикуваните доклади. Горите със замръзнали лишеи по Марсианските полярни шапки или криволичещите мътни реки по екватора на червената планета или нощта на Меркурий, съпоставена с Меркурианския ден — това бяха явления, които той бе преживявал само като внушение от хипнотичните пътеписи.

Те не приличаха на онова, което Катин познаваше, което обичаше.

Спътници?

Спътниците са малки. Красотата на спътниците се състоеше в разнообразието на сходството. След Харвард Катин се върна на Луна, от където замина за една станция на Фобос. Там той беше включен към множество записващи устройства, ниско капацитетни компютри и адресографи. Стана един прекрасен деловодител. В свободното си време, облечен в костюм-всъдеход, с поляризирани лещи, той изследваше Фобос, докато Демос — ярко парче камък, широко десет мили — се въртеше около изнервящо схлупения хоризонт. Най-сетне събра екип за кацане на Демос и изследва дребния спътник, доколкото една пустош може да бъде изследвана. После се прехвърли на спътниците на Юпитер. Йо, Европа, Ганимед и Калисто кръжаха пред кафявите му очи. Докато провеждаше една самотна инспекция, сателитите на Сатурн се въртяха в разсеяната светлина на пръстените, а той се учудваше на състава на терена около мястото на станцията си. По цели дни и нощи с ослепяващо напрежение той изследваше сивите кратери, планини, долини и каньони. Спътниците били еднакви!

Щом попаднеше на някой от тях, от очите на Катин сякаш се махаше някаква завеса. Петроложката структура, кристалните образувания и общата топография веднага се разкриваха пред него. Високият Катин служеше за детайлно разпознаване на ландшафтните и структурни отлики. Той познаваше страстите, пронизващи разнообразието на целия свят или човека като цяло, но не ги харесваше.