Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 37

"Но все по-често, сега, когато моята цел е вече постигната, аз размишлявам върху парадокса, че човек не може да посегне към нещо преди да има с какво да посегне. Онази нощ в палатката, когато бях видял моите страсти в повелителя знаех, че съм различен от другите роби: и с това знание мен ме заля разбирането за безкрайното количество начини, по които аз и всичките роби, които познавах, въпреки всичките си различности, бяхме подчинени на едно и също потисничество. Онази нощ в палатката, когато бях разпознал, че аз, робът и той, господарят, можехме да виждаме един в друг една и съща форма на желание, започна да ме залива разбирането, докато преповтарях нощния разговор, в който бях обосновал единосъщността на роба и господаря, за безкрайните начини по които повелителят и аз бяхме различни във всеки аспект: класа, история, състояние — и във всяко друго мерило, което обществото можеше да ни наложи.

„Исках неговата власт, Удрог. Исках я отчаяно. И като разбрах, какво искам, се събудих за истинското си аз: че онова, което искам е властта да свалям нашийника от потиснатите, включително от себе си. Но аз знаех, поне за мене си, че властта да махнеш нашийника бе изцяло обвързана с властта да го сложиш пак там тогава, когато си поискаш. И, искайки това, аз познах, за първи път откак ме бяха докарали в мините — за пръв път в живота си — онова «аз», което ми бе отричано.“

Огънят пропукваше известно време.

Удрог, който слушаше тази история на вълни от интерес, последвани от вълни на скука, бе се поразмърдал, като си бе чул името. Неподвижен и мълчалив толкова време, сега си позволи коментар: „Оня повелител, като си е турил нашийника на неговия врат, те е освободил да си го сложиш и на твоя…“

„По никой начин нито той, нито неговият жест не ме освободиха!“ Горгик погледна остро момчето, което се отърка в него, въздъхна и полегна наново, макар съдейки по потръпването на рамото му и някакво движение на устата, то може би си разказваше някаква история и на себе си в момента, в който Горгик обяви: „как би могъл то да ме освободи мен?“

"Този човек не бе свободен да си сложи нашийника и да го носи като знак за своето желание открито пред приятели и непознати. Когато той се сепна от моето присъствие в онази нощ онова, което аз видях бе един мъж точно толкова ужасен от разобличаването си, както без съмнение бих бил аз на негово място.

"Този мъж не бе свободен да ми даде моята свобода: дори когато разпознахме един в друг желанието си един за друг — дори идеята да закупи и освободи един роб да беше го осенила — поради това наше разпознаване оттук нататък бях последният роб, който той би освободил. (Нима не бях първият, на който той избра да надене наново нашийника?) С моето разпознаване на неговото тяло, което той също бе разпознал като такова, аз вече бях постигнал прекалено много власт над него, за да може той да ме търпи като равен.

"Говоря, разбери го Удрог, за случка, която се намира почти изцяло отвъд веригите на езика, които ни държат вързани за света на социума, толкова далеч от тези вериги, колкото изобщо една истинска, наблюдавана и социална случка може да бъде. Но колкото и да бе реален този случай, ако някой бе избрал да ме разпитва за него, разбира се че щях да лъжа — с пълното съзнание, че лъжа — за да опазя повелителя си и за да опазя себе си. Подозирам, че и той би лъгал, за да запази себе си, да запази роба си. Но причината, поради която бих лъгал, много по-важна от самосъхранението е че в онзи момент аз нямах представа, как би могла да бъде изговорена истината. И съм готов да му дам същото право.