Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 33

"Когато стигнах до завесата на входа леко я отдръпнах за да видя, какво става вътре.

"Онова, което видях вътре между сивите брезентови стени на палатката, осветено от лампата, поставена на ниска масичка, и до днес е с мен с такава яркост, каквато едва ли ще мога да ти предам, Удрог. Високият повелител стоеше край разхвърляното си легло; беше се обърнал на една страна, та не ме видя. Беше гол — гол като тебе, Удрог, или като мен. Държеше нещо и го гледаше с фасцинация която, през секундите докато наблюдавах, беше ясна както от неподвижността на тялото му, така и от онова, което можех да виждам от лицето му. Държеше един от железните нашийници, във всеки юмрук по един полуобръч. Дали наблюдавах цяла минута? (Може и да е било по-дълго!) Онова, което в края на краищата разбрах е, колко дълго той трябва да е стоял така преди да го видя. После — и когато той започна движението почувствах, как тялото ми се изпълва с възбуда, която показваше, че вече знаех, вече разбирах онова, което ти също би видял толкова ясно, ако беше на мое място — вдигна нашийника към врата си и заключи полуобръчите около него, без да си отделя ръцете от нашийника, като да бе уплашен че, щом веднъж го надене, няма да може да го махне отново. Разгадах това като полов жест изпълнен с такова напрежение, че аз самият се замаях и ставите ми омекнаха. Вече съм ти казал, Удрог, че моят собствен полов интерес към нашийника беше от толкова ранна възраст, колкото и твоят; и вече ти разказах за паузата…? Е, това предполагам е онова, което можем да кажем за желанието.

"Бях изцяло до, ако не вътре, в желанието.

"Пътуващите разказвачи приказват за страстта като за огън, който кара тялото да трепери, все едно е обковано в лед. Но не е огънят или ледът това, което описва желанието, а противоречието между двете. И затова може би трябва да продължим да я назоваваме пауза, процеп, цепнатина — една тишина която, макар да изглежда непреодолима и от двете страни е всъщност такава, че докато сме вътре в нея, тя заплашва да ни разпръсне на парченца и изглежда като нещо, от което никога няма да можем да избягаме.

"Внезапно той се извърна (може би дишането ми бе станало прекалено шумно), видя ме (може би ръцете ми, хванати за стените на палатката, бяха започнали да ги друсат със своето треперене) и се сепна. „Ти какво — ти защо…?“

"Изненадан, аз се сепнах толкова, колкото и той. (Е, сега наистина просто друсах цялата палатка. И досега съм изненадан, как тя не падна върху нас в този момент!) „Миньорът…“ измучах, като оставих завесата най-сетна да падне зад гърба ми. „Врач — той пак издава оня звук… и аз не знаех, какво му става…“