Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 35

"Пак дойде при мен. За момент се поколеба; и докато отново ме гледаше усетих, как и двамата се плъзваме обратно към половото. Стояхме, голи, един пред друг както Анурон, гол, бе стоял пред голия Врач. И знаех, че ако беше казал каквото и да е аз, макар наново окован в нашийника, щях да кажа да. И сега вече подозирам че, ако аз бях проговорил, въпреки моята мръсотия, въпреки моя белег, въпреки всяко нещо и всичко онова, което го караше да ме мисли за отвратителен, и той щеше да каже, колкото и колебливо, колкото и с наведени очи, същото.

"Не проговорих.

"Той не проговори.

"Онова, което бяхме видяли — която бяхме разпознали — взе още бе встрани от думите.

"Взе лампата от мен, погледна отново Врач — „Ще видим как е сутринта. Лека нощ засега.“ Обърна се и тръгна обратно към своята палатка. Но това трябва да ти кажа: сега вече имахме работа със съвсем различно момче, което си лягаше обратно в дрипите от онова момче, което беше легнало в същите дрипи няколко часа по-рано. Сега бях пълен с коварни планове, схеми и идеи: Дали да отида при него и, както е заспал, да му открадна ключа? От друга страна обаче не знаех, къде го държи. Да се вдигна и тръгна нанякъде, с нашийника на врата ми? Да, ама по пътищата има и войници, и робари. Обаче как, веднъж върнат обратно, изобщо можех да се спася от мините? И ако не задействах нито един от тези планове нито онази нощ, нито в месеците след нея, това беше заради страха от истински възмездие — толкова истинско, колкото и плановете, които правех. Но някак в онзи момент, в който ние двамата, роб и господар, се бяхме погледнали, моята същност ми беше върната. О, разбира се не от онзи клет, уплашен мъж! Онова, което се беше върнало при мен бе не по-значимо от случайната конфигурация на мъгла върху утринна ливада, която ни помага да разпознаем, за един миг, очертанията на някакъв въображаем дракон така че, завинаги след това, в нашето въображение можем да яздим дракона натам, накъдето си искаме.

"Но сега вече бях видял още една допълнителна страна на играта на свобода и власт, която ми помогна, по начин, по който не бе възможно вече цяла година, да желая, да искам, да мечтая. Винаги бях знаел, че господарите от Неверион могат да отключат нашийника върху врата ми или отново да го поставят там. Онова, което не бях знаел бе, че те могат да поставят нашийника на собствените си вратове и след това да го махат. Сега желаех да притежавам тази бъдеща свобода, тази допълнителна власт, която бях видял в палатката на господаря: колкото и мъгляво да бе това желание, колкото и неясно, в мига, в който заспивах аз знаех, че не бих бил удовлетворен преди момента, в който завладея тази свобода и власт за мен, макар да знаех още тогава, че ще се наложи да дам свобода на всеки роб в Неверион, преди да мога истински да притежавам тази именно власт.

"На следващата сутрин, когато се събудихме, и четиримата аристократи, заедно с прислугата си, бяха станали за да ни видят.