Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 32

"Може би онова, което историята за скришните роби ни казва е онова, което сега всички ние разбирахме, че крием един от друг. Макар повелителят да се опита да продължи разговора от там, където беше прекъснат, беше явно разстроен. Но сега пък Врач правеше най-големите усилия да „спаси вечерта“ (както някой от аристократите наоколо би казал). Искаше да разкаже за жестокото поведение на един пазач, който вече беше напуснал мините; и искаше да говори за нещо, което сестра му никога не е успяла да му каже докрай, тъй като нея също я продали преди да успее; и искаше да ни разкаже за ужасно смешното отмъщение, което успял веднъж да нанесе на надзирател, години преди Намюк или аз да се появим в мините, който надзирател се опитал да уреди бой между някакви други двама миньора, и за който бой той се сетил поради днешния.

"Наистина, Врач бърбореше като човек, който те убеждава да не го убиваш. Може би пък е било от илача.

"Високият повелител слушаше, кимаше и се усмихваше на правилните места. (И Намюк и аз също слушахме внимателно, не се чувствахме прекалено притеснени, за да се усмихваме.) И накрая негово повелителство се изправи, извини се че все пак е крайно време да се върне вътре и че се надява да го разбираме…?

"Да, дори Врач, мисля си, почувства някакво облекчение при това.

"Върна се, разбира се, след няколко минути, с още одеала и възглавници. Намюк и аз трябвало да легнем удобно докато спим под звездите. Ето там, малко по-нагоре, е по-сухо. Защо не легнем на онова място? Нощта беше ясна. Дъждът, засега, бе престанал. Той постоя малко, гледайки надолу към Врач, който беше заспал и хъркаше накъсано.

"И трябвало да отидем и го събудим, ако имало някаква промяна в състоянието на ранения миньор.

"И посочи към една палатка, на ъгъла на която бе закачен фенер. Там щял да спи. И ако имало каквато и да е промяна, да не сме се поколебали да го събудим.

"Всички лампи в голямата палатка бяха вече угасени. Небето бе покрито със звезди. Намюк и аз легнахме в нашите парцали и кожи до хъркащия Врач, поглеждайки към високия мъж, както крачеше към осветената си палатка. (Мислеше ли някой от нас, че както ни предстои да прекараме нощта без нашийници, можем да избягаме към свободата? Може би защото ни бяха доверили да се грижим за Врач, но мисля, че никой от нас не си представяше бягство.) Помня, че заспах.

"И помня как, когато часове по-късно се събудих в звездната нощ, за момент не бях сигурен, да не би да съм спал само няколко вдишвания.

"На леглото Врач стенеше. Одеалата бяха паднали и беше хладно. Врач стенеше с оня тъп, упорит стон, който бяхме чули след като лорд Анурон го беше свалил в калта. Слушах няколко минути. Звукът прекъсваше само с края на вдишването, и после почваше пак:

„Ъхххххххххх…“

"После се мяташе по леглото. Но когато го попитах — на три пъти — дали е добре — не ми отговори.

„Ъхххххххххх…“

"А Намюк хъркаше.

"Седнах.

"На другия край на поляната лампата още осветляваше палатката на високия повелител. Той беше ни казал да го разбудим… Като се почудвах, дали да го обезпокоявам, отметнах одеалото, изправих се и завих Врач с одеалото (който, без да се събуди, веднага го отметна и то падна на земята) и стъпих на студената земя. Тръгнах, гол, през поляната. Може би трябваше нещо да кажа още докато съм отвън палатката? Или да погледна и да видя, да не е заспал? Щом лампата гореше, сигурно още е буден… Освен ако не е заспал без да я угаси. Наистина ли би желал да го обезпокоявам? Обаче нищо повече от това, което вече ни беше сторил, не можеше да направи. Ама беше казал…