Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 30

"И така приказвахме за тези неща известно време.

"Има един разказ, разправян от ново-освободени или сега-бунтуващи се роби за това, как като говориш с господар винаги има нещо, което криеш, винаги има някакво вътрешно ядро, което се държи в резерв и което никой господар не вижда, една тайна, която никой роб никога няма да покаже на който и да е повелител. Да, има много моменти на конфликт, бунт, враждебност, на обидно или наранително невежество, при които подобна резервираност наистина съществува. Но като универсално приложим принцип, струва ми се, това е просто още една измислица, която пътуващите артисти разказват, комуто и както и да върши може би работа. Вярно е, че в продължение на целия ден тези аристократи бяха ме насилвали мен, Намюк и Врач по общо взето всички начини, по които можеха. И въпреки всичко сега, когато един от тях се бе обърнал към нас да ни разкрие своята същност, която беше оформена като щедра и извънредно сложна в едно поле на привилегии, за които ние дори не можехме да се догаждаме, ти ми кажи, Удрог: какво имахме, което да можем да скрием? Не мога да говоря за Намюк и Врач. Но при всички положения аз нямах нищо; всичко ми беше взето още при арестуването. И така ние четирима — три роба и един повелител — продължавахме да си приказваме, невинно и честно, и при пълно невежество относно веригите, които ни държаха заедно, докато небето стана напълно черно и не повя хладният нощен вятър.

"Бяхме говорили повече от час, когато лорд Анурон излезе от голямата палатка, държейки пушеща факла. Вече беше чист. (В светлината на факлата новата му туника беше синя. Синя беше и наметката.) „Знаете ли какво,“ каза, „не е правилно това да си прекарваш цялото време тука с тия. Наистина не е правилно. Аз и Пухчо имахме един наистина дълъг разговор и стигнахме до съгласие; и трябва да си призная, че това ми вдигна един цял товар от плещите. Вие и тримата всъщност играхте много отвратителни роли. Повярвайте ми, изобщо не беше забавно. Но след моя разговор с Пухчо аз вече донякъде разбирам, сега, отговора на «защо». Е, и ти трябва да се опиташ да ме разбереш мен. Тия неща, дето ги върших последните три дни и които не ти харесваха, аз ги правех само защото си представях, че ще са ти забавни. Просто не знаех, какви са ти чувствата по тези неща. Наистина, толкова просто е. Пухчо не одобрява робството и тя като тебе; и, трябва да си призная, и аз започнах да разбирам защо тя прави така. Но именно поради причините, които тя ми обясняваше в последния час аз не разбирам, как можеш да прекарваш цялата нощ като седиш тука отвън и разговаряш с хора, които носят… нашийници! Само ме правиш мен да се чувствам виновен. (Ето, и ти вече изглеждаш по-добре, мой човек, нали така? Радвам се, че се възстановяваш. Ама наистина, макар да не победи, доста ме озори, добре се бореше. Трябва да се гордееш със себе си! Наистина. Ето, видя ли? Усмихна се!) Но на този фронт все пак Пухчо е по-човечна от тебе. Поне тя прекара последния час като се опитваше да ме вразуми мене. Но като си помисля, че някой, когото винаги съм уважавал, приятел от детинство, човек, който винаги съм смятал за повече от себе си — той да отхвърли отведнъж всички обществени отговорности и да излезе тук да бъбри с тези същества, оковани в нашийници, само и само да ме кара да се чувствам гузен и излишен… ама, това е детинско и отмъстително. Наистина. Ти вече направи каквото можеше за тях. (И Жабата вече три пъти го каза, че смята че вече прекаляваш и ставаш смешен!) Защо не влезеш вътре при нас, ние да ти кажем, колко възвишен те смятаме заради това, което правиш? Не се подигравам. Искам да ги оставиш и да си дойдеш при нас. Ама наистина, честно казано ти да седиш тука с тези… е, не мога да го приема. И не мисля че, ако я попиташ, и Пухчо ще го приеме.“