Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 28

"Лейди Естула изпрати трима слуги да направят едно легло от пейки за Врач до страничния вход на голямата палатка. Все поглеждахме натам, откъдето започнаха да изнасят матраци и одеала и възглавници — никой от нас, разбираш ли, не спеше на нещо повече от сено и земя в бараките. Да, щеше да бъде най-добре за останалите да се върнат в мините още тази вечер. Наистина, повелителите просто не знаеха как да ни се извинят — на всички ни! Намюк и аз щяхме да останем в лагера да помагаме на Врач да си тръгне сутринта, тъй като той очевидно не бе в състояние да се върне тази вечер. Един войник щеше да заведе останалите до мините още тази вечер и там да обясни, защо ние липсваме. Двамата не бивало да се тревожим. Всичко щяло да бъде уредено. Другите си тръгнаха, докато Намюк и аз бяхме инструктирани да се настаним дотолкова удобно за нощувка, доколкото позволяваха условията, тук някъде зад главната палатка, където замаяният Врач вече беше легнал. Беше дошъл часът за вечеря и към мен и Намюк се затътри поток от слуги, които носиха (така поне ми изглеждаше) към дузина удивителни блюда, повече от половината от които ни беше страх да вкусим, защото не знаехме, какво са. Въпреки това онези, които ядохме, съставляваха най-вкусното и богато нещо, което някога бяхме вкусвали, не само в мините но и що се отнася до мен — и в моя дом в Колхари. Периодичният стон на Врач, идващ откъм гърбовете ни, се смесваше със звуците от нашето ядене и със сноването наоколо на войници и слуги, влизащи и излизащи от голямата палатка на повелителите.

"Докато синьото на небето ставаше все по-тъмно, високият повелител дойде при нас.

"Искаше да огледа Врач.

"Беше си донесъл и чинията и, след ново изследване на наранения роб (който сега беше поне донякъде в съзнание и мърмореше някакви думи), седна до нас да си дояде вечерята. Заповяда да бъде донесена малка паница бульон и постави главата на Врач в скута си, за да успее да вкара няколко лъжици в устата му. За пръв път от схватката Врач успя да се усмихне — и после повърна върху скута и крака на повелителя.

"Винаги гнуслив, Намюк се изстреля от ъгъла на леглото. Но повелителят само нареди да донесат още пешкири, за да почисти Врач и себе си. След това, като настани миньора по възможно най-удобния начин върху още донесени възглавници и одеала, седна до мен на леглото да си довърши вечерята. (Намюк довърши неговата като клечеше на земята и държеше чинията си между пръстите на краката.) От паметта ми изплува начинът, по който майка ми се грижеше за мен по време на детските ми болести. В мините никой не получаваше такова отношение. Болен или наранен миньор просто беше преместван на по-лека работа. А ако болежката му бе такава, че да го държи повече от два-три дена, често го отвеждаха някъде и го оставяха да умре от глад — в случай, че на пазачите не им писваше от неговите молби за храна и не го убиваха преди това с нож в гърлото.