Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 23

"Следващата случка стана минути по-късно, когато се спрях за да подслушам високия повелител с наметката, обрамчена с кожи, който се беше облегнал на един от пилоните и бъбреше с адютанта си, който клечеше пред него, търсейки нещо в малък сак, отворен на земята. „Ама всъщност аз съм възмутен от това, което става — дето Пифълс и Жабата се състезават, за да се види всъщност кой е най-голямото говеждо лайно. И всичко това — за оная кльощрамба, дето се е затворила в каретата си — макар, като ги гледам двамата какви простотии правят, не й се учудвам. Ако бях на мястото на Пухчо щях да правя същото.“ Подслушвах и бях сигурен, че никой не ме вижда, както съм скрит зад една карета. Но ето че повелителят се обърна и ме включи в разговора: „Е, верно, сега трябва да се занимаваме и с тези отблъскващи тъпаци. Отвратително е! Това не е политиката на Нейно Величество и тия двамата знаят това. Я ела насам бе, ти там.“

"Тръгнах към него, наново изненадан от ставащото.

„Май си свършил последната работа, която са ти намерили. Я да ти намеря друга преди Жабата да се е вкопчил в теб с неговите мазни влажни пръстчета. Макар, като ти гледам раната на лицето…“ — по онова време раздраното от хвърлената по мен кирка, макар да го бях позабравил, още не се беше превърнало в белег, а си беше като едно дере, направено от червена плът, което разкъсваше бузата и челото ми, „…ако мръсотията не го спре, поне тази рана може да те спаси от неговите мокри удоволствия. Я сега иди и…“

"Намери ми работа.

"И аз, който таман си правих планове как да използвам интереса, който този повелител вече беше проявил към мен, се разкарах със същото изумено изражение на лицето като горкия Намюк. Аз мислех за друго: ето, човекът който толкова любезно ни бе посрещнал, чийто естествен аристократизъм бе напълно проникнал през всичките ми защити и който преди това бе разговарял с мен като с равен, изведнъж ме беше разкарал като следствие от някаква съвсем случайна приумица, в качеството ми на мръсен и грозен тъпак.

"Бях стигнал до средата на работата когато се чу заповед всички роби да се съберат в средата на поляната. Сега ли щяха да ни върнат в мините? Объркан, изтичах към полянката между каретите.

„Да, точно така, идвайте насам всичките.“ Лорд Анурон си беше свалил наметката. Останал по червена туника, размахваше ръце, от които се мятаха широки свободни ръкави. Беше голям, мечкоподобен мъж с остра черна коса, дебели ръце и рунтави бедра, които се показваха изпод червената бродерия на туниката. „Ето сега ще имаме нещо като малко състезание. Да видим, от какво сте направени. Ние си поръчахме седмината най-силни роби от мините — макар май да са ни пратили седмината най-млади, като гледам.“ Публиката, която вече се беше събрала наоколо, се засмя. „Няма значение. През цялото време ви наблюдавахме. Ето, ти.“ Направи ми знак да излеза по-отпред. „Изглеждаш като силно момче. Макар не толкова, като“ — огледа се отново — „ей ти, ела тука.“ Миньорът, който бе посочен, се казваше Врач. „Как се казваш, мой човек?“