Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 25

„Не, не, не!“ Повелителят бе започнал да губи самообладание. Дори посегна да откачи меча от колана си. „Ето, виждаш…“ хвърли меча, с колана и ножниците, към околните храсти. После изхлузи туниката си през глава и също я захвърли натам. „Ето, виждаш ли, мой човек? Равни сме. Аз съм толкова гол, колкото си ти.“

"Врач, макар роб който по принцип ходи гол, носеше нашийника около врата си. „Не, сър, моля ви. Не ме карайте да се бия с вас! Недейте…“

"Като се приведе в кръста, лорд Анурон направи крачка напред и ръката му полетя към брадата на Врач. „Хайде, хайде, мой човек. Бий се, казвам! Да не си страхливец?“ Шамароса и другата буза на Врач. „Айде де, пази се! Аз пък мислех, че това робите сте по-корави хора…“

"Врач се хвана за лицето, започна да се обръща като да избяга. И, през рамо: „Моля ви, сър…“

„Казвам ти да се биеш!“ Анурон настигна Врач.

"Врач опита да се измъкне странично и за малко не падна, така че му се наложи да се обърне и с хване за по-големия мъж, който го преследваше; и се хвана за него само колкото да не падне. И по този начин, може да се каже, започна тяхната схватка. Бях виждал Врач да просва немалко количество миньори в разните побоища из бараките. Но в този случай робът се биеше така, както бях виждал, много рядко, да се бият търговци от добри семейства, нападнати от хулигани: тъй като боят беше нещо, което те по принцип никога не бяха правили, и тъй като схватката бе отвъд всякакви представи за законност, и тъй като нямаха изобщо идеята, че техният нападател има скрити оръжия по цялото си тяло, или до какви нива на насилие е готов да стигне, то тези хора се биеха не да спасят себе си или дори да се отбраняват. Цялото им усилие отиваше в опит да спрат нападателя, в опит да се вкопчат в него и го държат докато се надяват че, ако съумеят да го държат достатъчно дълго, той ще дойде на себе си и ще прекрати хулиганстването. И тъй като така се биеха в един вид сън, като правило винаги губеха схватката — обикновено понасяйки сериозни наранявания, че и обир накрая. Врач се опитваше по същия начин да държи мечкоподобния Анурон, само и само аристократът да не успее да го удари сериозно.

"Застанал до мен, високият повелител започна да издава окуражителни викове. Гвардейците и пазачите на кервана (колко много мечове и копия виждах сред тях!) подхванаха викането. Аз — не.

"И Намюк стоеше притихнал.

"И останалите роби не издадоха и звук. Част от публиката викаше за Анурон и част за Врач, но аз не бих могъл, дори наградата да беше свобода и за седмина ни, да викам за Врач. По-скоро аз бях — и другите роби бяха така, убеден съм — там заедно с него, подхлъзвах се и се борих в калта; бяхме толкова уплашени, колкото беше и той, че при най-малката демонстрация на сила някой — гвардеец, пазач, войник — ще нахлуе и ще го заколи.

"С грамадна усмивка на лицето повелителят Анурон избута залитащия Врач от себе си и двамата застанаха един срещу друг, дишайки тежко. Врач с оглеждаше тревожно, като да търсеше накъде да избяга, когато Анурон се хвърли върху него, поваляйки го в една локва. Нейното огледало се счупи. Двамата се замятаха вътре, разхвърляйки покрай себе си отначало вода и после кал, ту единият отгоре, ту другият. Но през цялото време Врач просто се опитваше да удържа повелителя или да го махне от себе си, докато покритият с кал Анурон го биеше и ръгаше с юмрук, лакът и коляно.