Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 15

И така, по начин по който едно дете в крайна сметка ще приеме съждение за нещо непознато, изказано от възрастен, който поне изглежда като да не е луд, така Удрог се опита да приеме онова, което чу.

По същия начин по който, ако нещо в този мъж бе накарало Удрог да се чувства застрашен или усъмнен никакви рационални доводи нямаше да могат да го накарат да си промени изводите, маниерите и поведението на мъжа бяха накарали Удрог да се почувства закрилян и осигурен против всички противоречия на света около него; и нищо не тласна момчето към онази подготовка за бягство, или поне към онова укротяване на желанието, което би трябвало да се случи, защото варварчето знаеше истината за Горгик и знаеше, че го лъжат.

Удрог вече бе следвал сексуалните си настроения в много ситуации, които биха били достатъчно странни за да ни откажат нас с вас, при нашата по-зряла възраст и нашата житейска мъдрост.

И в този случай той си последва мимолетните полови желания.

И получи така желания нашийник.

Но сега, с нетърпението на дете, искаше нещата да се започнат и да се започнат бързо. Перспективата за още разговори само вкарваше в ситуацията още едно противоречие.

Удрог лежеше до големия мъж, и слушаше разказа с нетърпение но и смълчан, но само защото Горгик беше по-голям и по-силен от него макар, поне за момента, не негов пълновластен господар.

4

Лежаха върху рунтавата наметка, момчето с робския нашийник и мъжът до него, и гледаха гредите на тавана които огънят, ставащ все по-нисък, осветяваше все по-слабо.

"Странно: мъжът, чийто труп носят към този град и в момента, и към чието погребение утре ще се присъединя пълен с уважение и почит беше по едно време най-големият ми враг. Колко много пъти в ранните години, когато кръстосвах страната не кой-знае колко различен от всеки обикновен бандит, когато моите стратегии и тактики бяха пред провал поради невъзможността на моята кауза, неговото лице бе онова, което мечтаех да ударя, неговото сърце, което се надявах да изрежа от гърдите му, неговото тяло, което тръпнех да изтезавам до момента в който, мяукайки и хленчейки, той се смъкне надолу, надолу, надолу към смъртта си! Той вече беше министър, с цялата власт на род и традиция зад гърба си, подкрепящ именно онази институция, която аз се бях заклел да унищожа. Към момента, в който и аз бях поканен да стана министър бяхме имали вече дузина сблъсъци — някои хладни и рационални, а някои почти смъртоносни. Но сега, когато и аз се озовах в залата със собствен глас, влияние и политика като негов равен, този мой враг внезапно се оказа мой учител, мой критик, мой пример за подражание. Той беше огледалото, в което трябваше да се оглеждам за да знам, какво да правя. Само като се ровех из неговите стратегии можех да намеря онова, което станаха мои стратегии; защото той бе мъж — не мога да отричам — много по-умел от мен в държавничеството, дипломацията и управлението. Него трябваше да имитирам, за да постигна победа. Вече бях министър, човек заклел се да прекрати с политически средства онова, което не бях успял да прекратя с военна мощ.