Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 17

"Не го носих. По-точно: свалях го от раменете си всеки ден, в който тръгвах да се шляя из доковете и пазарищата на Колхари. Стоях толкова надалеч от товара си, колкото беше възможно: попаднах в лоша компания, бях джебчия един ден и уличен бияч на следващия. Да кажем, че криех товара зад всяка усмихната лъжа, която изричах със и без поводи. Младостта ме хвърли в един живот без трайна форма, освен ако тази форма не беше мързелът. Да, бях добродушен и дружелюбен; но само защото добродушието и дружелюбността са най-лесният начин да стигна до достойните за презрение цели, които бяха единствените, които си поставях докато се опитвах да избегна всичко, което би ми замирисало на отговорност. Само една усмивка, една шегичка, един безкористен (правех само такива като въпрос на принцип) жест на щедрост — това бе всичко, което ме отделяше от това, да стана автентичен негодник от типа, който десетилетие по-късно би пъхнал негодничеството си в някоя далавера (и би успял в нея), но само защото това би бил начинът като възрастен да продължи мързела от детството си. И все пак по силата на онези случайности които, в търсене на неизбежности, управниците наричат история, но ние които я живеем изобщо не разпознаваме като такава, когато бях на петнадесет животът ми внезапно направи рязък завой.

"Домът на Дракона бе победен.

"Домът на Орела се издигна към властта.

"Родителите ми бяха изклани. Смъртта на баща си видях. Смъртта на майка си, умираща в съседната стая, само чух.

"И ме замъкнаха, вече роб, във влажните и смрадливи дупки на планината Фалта.

"По време на първите си седмици в мините бях счупен на парчета, безчувствен, донякъде луд. Доколкото все още можех да мисля мислех за бягство. Но единствените бягства, които си представях, бяха магически, мистични — абсолютно непрактични и невъзможни: как си седим отпред, докато вечеряме пред бараките и изведнъж един от драконите, за които се говори че живеят по върховете на планината пикира върху нас и, докато всички останали пищят и се крият, аз скачам върху зеления люспест врат на чудовището, което ме отнася към някакви нови висини на светлина и слава. Или как някоя сутрин, докато ставам от мръсната слама, всеки когото видя — роб, затворник или пазвантин — ще се разпадне на прах, неспособен да понесе мощта на погледа ми; и така просто ще си тръгна от там, към един свят на вулканични удоволствия и радости. Или както си работя в калта и мокрите камъни, в тежкия въздух, смърдящ от червено мъждукащите факли по стените, ще започна да пълзя напред и надолу, по някакъв таен проход, ставащ все по-тесен и по-тесен; докато след часове, дни и седмици пълзене по гръб, някак внезапно изпълзявам на слънчева светлина, на някаква ливада, в ранна прохладна есен, в някаква страна с напълно обърната ценностна система, в която моят нашийник е символ на най-висшата и недостижима за никой друг свобода.

"Обаче екстравагантността на тези фантазии беше балансирана — всъщност натоварена, пречупвана и връзвана — от онова, което беше упоено, умъртвено и почти убито при моето арестуване. Всичко онова, което би могло да позволи на мисълта да стане дума, на идеята да стане действие и на един план да стане практика беше в шок, замаяно, замръзнало. Можех да направя истински план за бягство, или да направя каквото и да е движение за неговото изпълнение точно толкова, колкото можех да речем да литна в небето, да убивам с поглед или да пропълзя под цяла планина. Всякаква възможност за практика беше, поради случайното ми арестуване, убита. И какво виждаха тия около мен, пазванти, старшини и роби, когато ме погледнеха? След първите няколко месеца, когато започнах да излизам от шока, онова, което те виждаха бе един добродушен шестнадесетгодишен пич, който от време на време би излъгал или откраднал за да си услади малко живота, и в същото време би направил някакъв жест на доброта, съвършено случаен и безкористен, към роб или пазач. (Един такъв жест — бях свил храна от един тлъст пазач, за да я дам на едно току-що заробено момче — доведе до всеобщ бой, от който си нося този белег на лицето. Докато всеки се биеше с всеки един пазач хвърли по мен кирка; острата й част ме цапна по челото и разкъса бузата надолу. А исках да помогна на момчето, защото то ме забавляваше в едно място където много малко неща могат да те накарат да се усмихнеш. А си изядох боя от пазачите, защото те вече бяха решили, че ако момчето може да забавлява, значи може да се превърне и във фокус на някакъв бунт; и всички, които си общуваха с него, бяха вече под наблюдение. Тук има скрит урок: че когато си обект на потисничество, всеки твой акт, дори спонтанните жестове, трябва не само да са, но и да изглеждат случайни, безцелни, мимолетни — така че да не последва отмъщение върху онези, на които си помогнал. Впоследствие момчето беше преместено в на-ужасяващата и убийствена част на мината.) Но всъщност всичките ми действия, както и да са интерпретирани, бяха правени с единствената цел малко да отпуснат напрежението и дискомфорта на момента; бях прекалено пречупен, за да мога да си давам сметка за онова свързване между различните моменти, което поражда историята и която, каквото и да говорят нашите управници, не е никога неизбежна: тя е договорна. И през цялото това време, макар от време на време да правих и жестове на безсмислена жестокост, нямаше и намек за бунт. Онова, което може да се бунтува, бе на практика убито в мен; и целият ми труд, всичките ми шеги, всичките ми закачки с хората около мен — това беше просто един навик, който беше останал от предишния ми живот; един навик който само имитираше определена жизнерадостност, докато Азът който дава смисъл на живота беше изхвърлен от моето тяло. Онова, което виждаха, казвам ти Удрог, бе идеалният роб. Те виждаха това тъй като по време на върховата си свобода, докато скитах по доковете на Колхари и ходих по нейните улици, бях вече толкова близо до онази деградация, която всяка политическа власт иска да постигне в своите поданици, че новото ми състояние (моите господари искаха от мен да вярвам, за да ме контролират; и аз исках да вярвам, за да надживея техния контрол) всъщност не беше кой-знае колко различно.