Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 84

Тя тихо се засмя. Първоначалният й страх от него бе изчезнал под влияние на лекотата, с която той поддържаше разговора и естествения начин, по който се държеше. Тя почти напълно забрави колко свиреп й се беше сторил онази първа нощ. Разбира се, тогава всичко й изглеждаше заплашително, като се има предвид случилото се. Но сега я забавляваше разговорът с него. Годфри бе начетен и забавен и като се изключи необикновеният му вид, би бил добре приет във всеки английски салон.

— Защо не сте в Лондон? — попита тя, когато разговорът замря за момент. — Мисля, че ще ви хареса да обиколите музеите и галериите.

— Вече съм ги разглеждал.

— Вие стоите тук, защото сте толкова различен? — Тя се изчерви, а след това вдигна рамене и леко се засмя. — Надявам се, че не съм ви обидила, но сигурно знаете, че с тази ваша дълга плитка представлявате забележителна гледка.

Той се усмихна:

— Когато бях момче, я носех по общоприетия начин. Но сега, когато съм вече мъж, я оставих така, както ми харесва. Напомня ми за родината и за семейството ми. За Брет това няма значение, така че аз правя това, което намирам за добре, макар видът ми да предизвиква много коментари и понякога появата ми на публични места кара някои хора да се вцепенят от смайване.

Той леко вдигна огромните си рамене:

— Тук е по-уютно. Мога да ходя на лов в гората, да спя на открито под звездите и да слушам как вятърът свири в листата на дърветата.

— Говорите така, сякаш семейството и родният ви дом много ви липсват.

— Моят дом, да. Но от семейството ми не е останал никой. Аз съм последният оцелял в дома на баща ми.

Тя потрепери и се загърна плътно с един шал, тъй като слънцето залязваше и сенките отвън проникваха в салона. В къщата вече бяха запалени някои лампи и светлините им проблясваха като прожектори.

— Знам как се чувства човек, когато остане сам — каза след малко. — Майка ми е мъртва, а баща си никога не съм виждала.

— Едуард Ривъртън. — Когато изненадано вдигна поглед и го погледна почти враждебно, той кимна с глава. — Знам, разбира се. Дори и да не съм чул какво се говори, очите ви потвърждават истината. Вие сте наследила очите на баща си, мис Ван Влийт.

На гърлото й застана буца и тя отвърна поглед. Как можеше той да види така лесно очевидното, а Брет го отричаше? А високопочитаемата вдовица? Не можеха ли да видят приликата? Не, те не желаеха да видят приликата с баща й. Там се криеше разликата между него и тях.

— В сряда — Годфри вметна между другото — смятам да пояздя. Вие яздите ли, мис Ван Влийт?

— Да, разбира се. Но херцогът няма ли да е против? Искам да кажа… — тя замълча, като не искаше да изрече на глас предположението, че слугите не се допускат свободно до конюшните. Годфри явно разбра какво иска да каже, но просто се усмихна и поклати глава:

— Брет и аз сме приятели. Аз не го придружавам като негов слуга, а като равен. Това е една дълга и много лична история, може би някой ден ще ви я разкажа. Утре ще пристигне шивачката и доколкото знам, има няколко готови облекла, които само ще бъдат довършени според мерките ви. Те ще бъдат достатъчно на брой, докато изработят и оставят останалите, които ще поръчате. Ще настоявам един костюм за езда да бъде ушит още сега.