Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 82

Тя облегна назад глава и се загледа в зелената дантела от листа над главата си, изплетена от клоните на високите достолепни дъбове, които растяха тук повече от сто години и хвърляха дълбока сянка над градината. Живописни статуи бяха разпръснати из изрядно подрязаната морава и няколко фонтана изригваха весели потоци вода от чучури във формата на риби или русалки и пълнеха каменните корита. Изящните фигури би трябвало да внасят красота в душата й, но не успяваха. Какво толкова имаше в това, че тя трябваше да изпълни своя дял от споразумението с Брет? Ако слуховете бяха верни, той рядко задържаше за дълго любовниците си, преди да ги замени с нови. Не би трябвало да е толкова трудно да остане с него заради парите, нали? В крайна сметка нямаше какво повече да губи, както тя самата си напомняше отново, и отново, когато у нея се надигаше съжаление за това, което би могло да бъде. Беше свободна — можеше да замине за Франция и да живее самостоятелно, където би могла да има любовници, ако пожелае, или дори да си намери съпруг.

Но най-напред трябваше да престане да мисли за несправедливостта, която й бяха сторили, защото непрекъснатите размишления и самосъжаления не й носеха нищо добро. Не и помагаше и споменът за онова странно чувство на отчаяние, което я обземаше понякога, когато гледаше Брет, или за необяснимото безпокойство, което я разтърсваше, когато той я докосваше. Или споменът за това, как понякога го сънуваше, но винаги различен, и той се държеше така, сякаш наистина се интересуваше от нея и я обичаше…

Кайла затвори очи и от погледа й изчезна зеленият балдахин над главата й. Тя прогони и всяка друга мисъл, в съзнанието й звучаха само песните на птиците и чуваше ромоленето на водата от най-близкия фонтан. Въздухът бе наситен с неуловимия аромат на цветя — тя се опита да определи уханието — жасмин може би? Не, твърде е рано в този климат, помисли разсеяно. Дните са наистина топли, но нощите все още са студени. Може би беше лигуструм, с китки дребни благоуханни цветчета.

— Извинете, мис.

Дълбокият мъжки глас я стресна от унеса й и тя подскочи, като събори книгата на земята и втренчи поглед нагоре към Годфри. Той се извиси над нея, а лицето му бе напълно безучастно.

— Д-да, какво има?

Дори и да бе забелязал нервността й, а как би могъл да пропусне това, той с нищо не се издаде, а само почтително се поклони. Тя видя, че е облечен в бежов панталон, бяла риза и брокатен колан, които изглеждаха доста живописно в комбинация с дългата му плитка, стигаща под кръста.