Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 51

— Само това, което искахте. Нали тази цел преследвахте през цялото време? Богат покровител? Сега вече имате такъв. До утре сутринта цял Лондон ще е научил, че вече сте под моя закрила и никой няма да посмее да ви доближи. Ако имате дългове, които ви тревожат, аз ще се погрижа за тях. — Той протегна дългите си крака и коленете му опряха в седалката до нея — жест на интимност, който красноречиво говореше за намеренията му. Светлината от фенерите, която проблясваше през прозорците на каретата, хвърляше върху лицето му причудливи квадрати и светлосенки. Тя забеляза, че той я наблюдава през гъстите мигли на присвитите си очи — замислен, циничен и все пак, сякаш изпълнен с очакване. Какво очакваше? Нейното съгласие? Да се съпротивлява? О, Господи! Какво направи тя? Какво можеше да направи?

Като поклати глава, Кайла каза тихо:

— Трябва да ме отведете вкъщи. Кръстницата ми ще се поболее от притеснение.

Ъгълчето на устата му се повдигна в иронична безрадостна усмивка:

— Съмнявам се. Тя ще е прекалено заета да брои монетите, които очаква да получи за теб.

— Как се осмелявате? — Гневът измести обхваналото я отчаяние и й възвърна част от силата на духа. — Да не мислите, че танте Селест е някаква… сводница? Намеците ви ме възмущават, не съм ви дала никакъв повод да смятате, че приемам благосклонно вашите постъпки. Аз не…

— Достатъчно. — Тази единствена дума, произнесена нетърпеливо и студено, прозвуча като команда и предупреждение едновременно.

Кайла млъкна. Той изглеждаше толкова опасен — седнал срещу нея в притъмнената карета. Тялото му излъчваше заплаха — силно и напрегнато като струна, изтъкано от мускули. Тя пое дълбоко въздух и си наложи да запази мълчание, осъзнала, че тишината е единственото й убежище. Това й даде време да прецени обстоятелствата, да събере сили и да прецени шансовете да се оттегли. Какво ще си помисли танте Селест, когато разбере, че си е тръгнала от бала с каретата на херцога? Той беше прав. До утре сутринта новината ще е обиколила цял Лондон. Можеше да се сбогува с надеждата да получи зестра и да се омъжи за подходящ човек.

Тя обърна глава и се загледа през прозореца, без да вижда нищо — нито ярките газови фенери, които осветяваха улиците, нито пешеходците и другите екипажи, елегантните каляски и двуколки, кабриолети и файтони — всичко се сливаше в едно през замъглените й от сълзи очи. По-скоро би умряла, отколкото да позволи той да я види разплакана.

Накрая, овладяла емоциите си, тя произнесе студено:

— Настоявам да ме заведете веднага вкъщи.

— Точно там отиваме.

Тя недоверчиво се загледа през прозореца и видя, че каретата обърна в посока, обратна на Мейфеър и другите й познати места. Уличните лампи не бяха вече газови и проблясваха все по-нарядко. Дори и движението по улиците бе намаляло и тя виждаше напълно непознати места. Рязко обърна поглед към Улвъртън. Той бе облегнал глава назад на кадифените облегалки, но я наблюдаваше през полупритворените си очи.

— Това не е верният път. Къде ме водите?

— Казах ви. Водя ви у дома, в моя дом. Предпочитам провинцията, а и там няма да ни безпокоят — подигравателна усмивка изкриви устните му. — Не трябва да се оплаквате, мис Ван Влийт. Струва си да бъдете по-сговорчива, защото аз мога да бъда щедър, когато имам повод за това.