Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 32

— Господи, никой не може да ви измами, нали?

— Пак тези ласкателства. — Брет се усмихна на Кенуърт. Разликата във възрастта им не бе голяма, Бари бе с четири години по-млад, но в житейски опит херцогът го превъзхождаше с десетилетия.

— Стилът ви на изразяване е отвратителен. Внимавайте, защото ще кажат, че твърде много ви влияе компанията, с която се движите.

— Няма да бъда котешка лапа, Улвъртън, не си го помисляйте дори. Не бих могъл да намеря по-добра компания.

— Не позволявайте това да се разчуе. Ще ви помислят за недодялан.

Кенуърт вдигна рамене:

— И по-лоши неща са казвали за мен.

— И за мен.

— Не и в лицето ви, не и след дуела с Ивършъм. За него последствията са най-сериозни. Макар да чувам, че просто е имал късмет. Един инч в обратната посока, и той е щял да бъде покойник.

— Неприятна мисъл — но, разбира се, това е малко вероятно. Рана в рамото не е фатална, ако правилно се погрижат за нея.

Кенуърт го погледна заинтригуван, после отмести поглед встрани и поздрави един от ловните си компаньони, преди да се обърне отново:

— Вие сте точен стрелец, но какво щяхте да правите, ако ръката ви бе трепнала? Ако бяхте простреляли фатално Ивършъм?

— Щях да приема смъртта му със задоволство, без съмнение. Какво друго очаквате?

Свивайки рамене, Бари изглеждаше смутен:

— По дяволите, имате железни нерви. Но дуелите сега са извън закона, знаете това.

— Всеки, който мисли, че да стреляш по човек, не е опасно, е пълен глупак. Ивършъм почти не ми остави избор. Опитах се да го предупредя, но той не ме послуша. Ще отидем ли в Артурс или Грейъмс за една прилична игра?

Бари се изненада, после се усмихна разбиращо:

— Предполагам, че е време да сменим темата. Най-добре е в Артурс, въпреки че остатъците от месечната ми издръжка са съвсем оскъдни и бързо ще приключа.

За съжаление Бари се оказа прав — парите му скоро свършиха и той отпадна от играта на карти. Брет откри, че съдбата е благосклонна към него и игра до късно. Отказа се, когато му дотегна, а и един от другите играчи бе толкова пиян, че престана да се държи рационално.

Той откри, че Бари го чака, отпуснат в един удобен стол, и това го изненада:

— Подремна ли, Кенуърт?

Още сънен, Бари сви рамене и се изправи на крака:

— Малко е късно да намеря файтон, който да ме откара вкъщи. Помислих, че можете да ми направите тази услуга, ако нямате други планове, разбира се.

— Нищо, което не може да почака.

— Господи! — простена Кенуърт, загледан накъде напред. — Това не е ли старият подлец Лорд Брейкфилд, граф Нортуик. Какво прави той тук? Твърде порядъчно е за неговия вкус.

Брет погледна нататък. Познаваше Брейкфилд. Беше го срещнал преди години и сега го харесваше не повече, отколкото преди. Носеха се слухове, че се занимава с незаконни и тъмни сделки. Лицето му бе олицетворение на порока, белязано от дълбоките бръчки на разгулен и безпътен живот.

Бари изръмжа:

— Видя ни — погледнете — идва към нас. Как, по дяволите, да избегна срещата с него?

— Кажи, че си болен. Чувал съм, че Брейкфилд се страхува дори само от споменаването на тази дума.