Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 169

Най-накрая сънят надви тревогите й и тя заспа, макар че усети първите капки на дъжда да заплющят по прозореца. Тъкмо се унасяше, когато внезапно я събуди нечия тежест и една ръка запуши устата й — тя се изви на дъга от ужас и се замята в леглото.

— Успокой се — прозвуча познат глас в ухото й, — помогни ми или без да искам ще те удуша. Нали няма да вдигаш шум?

Брет. Разбира се. Тогава осъзна, че го е очаквала, че точно това е очаквала да се случи. Погледна тъмния силует над нея и кимна с глава. Той бавно оттегли ръката си, а тя седна в леглото и ядосано отхвърли косата от очите си.

— Какво правите тук?

— Аз също се радвам да те видя, querida — дори на оскъдната светлина тя можеше да различи ироничната му усмивка и тя още повече я раздразни, още повече, че той не се отдръпна от нея, а остана в леглото. Тежестта на тялото му я изпълваше с топлина и събуждаше живия спомен за неща, които тя упорито се опитваше да забрави.

— Предполагам, че сте дошъл да ми кажете колко се радвате да ме видите отново — каза троснато, но сниши гласа си, когато той й направи знак да говори по-тихо. — Е, добре, недейте! Просто ме оставете на мира. Не виждате ли, че сега съм щастлива?

— Така ли? — той леко вдигна рамене. — Тогава новината няма да те зарадва. Любимият каза ли ти, че ме предизвика?

Тя замръзна, загледана в него, докато очите й свикваха с тъмнината и вече започваше да го вижда по-ясно:

— Не. Не ми каза. Имате предвид предизвикал на… дуел?

— Днес си много досетлива. Да, разбира се.

— Щеше ли… ще се дуелираш ли? О, Брет! Не го прави! Моля те, не се бий с Раул…

— Ще се радваш ли, ако той ме убие? Или ако аз убия него? Кое от двете искаш, querida? Кажи ми. Поето искам да задоволиш любопитството ми.

— Обещай ми, че няма да се дуелираш с него… Не мисля, че мога да понеса мисълта, да съм причина за смъртта на някого, не след всичко… което се случи в Лондон.

— Сякаш Нортуик не го заслужаваше. Но не се терзай напразно, малката ми. Реших да убия Раул Ренардьо още преди няколко месеца, въпреки че до днес не бях сигурен кой точно е той.

— Господи, ти си луд! — Тя вдигна ръка и го спря, поклащайки глава, когато той понечи отново да запуши устата й. — Няма да вдигам шум — каза шепнешком. — Но защо правиш това? Защо искаш да го убиеш?

— Имам си причини. И те нямат нищо общо с теб, затова не се чувствай толкова поласкана — гласът му се промени и зазвуча дрезгаво, докато прокарваше пръста си по ръката й до рамото, за да отметне един кичур от косата й. — Въпреки че нямам нищо против да убия един-два дракона заради теб, ако се налага.

— Ти си напълно обезумял — тя отблъсна ръката му, разтреперана от докосването, а цялото й тяло пулсираше под въздействие на близостта му. Как го правеше? Трябваше само да я докосне, и тя се топеше като восък под слънцето. — Всъщност как влезе тук?

— С малко закъснение, но все пак прояви любопитство. Покатерих се на дървото и оттам на балкона. След това беше лесно, оставаше само да открия твоята стая. Имах късмет. Никой не се събуди освен теб, но пък ти беше единственият човек, когото исках да събудя. Невярната ми Кайла, защо избяга?