Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 151

ЧАСТ ТРЕТА

21

Ню Орлиънс

Септември, 1816

Корабът главозамайващо се гмурна под белите гребени на вълните, после топъл вятър опъна платната. Плющенето им заглуши всичко останало, дори плясъка на синьозелените води около кила, непрекъснатото скърцане на въжетата и нестихващото трополене на боси крака по дървената палуба, загладена и лъсната от времето, вятъра и човешките стъпки. Кайла се облегна на перилата.

Вече й беше позната безкрайната какофония от шумове, които изпълваха дните и нощите й. Тя им бе благодарна понякога, защото отвличаха вниманието й от болезнените спомени, често обсебващи съзнанието й. О да, бе по-добре, далеч по-добре, отколкото да си спомня това, което трябва да бъде забравено, което трябва да изтласка в най-отдалечените кътчета на съзнанието си, и никога да не мисли отново за онези ужасни часове с Нортуик.

Да, понякога дори когато полагаше най-много усилия да забрави, миналото я връхлиташе неочаквано и тя трябваше бързо да си поеме дълбоко дъх и да си наложи да не мисли за нищо или да фокусира вниманието си върху света около нея, вместо върху Лондон и Брет Банинг. Затвори очи и стисна здраво перилата, сякаш за да не падне долу в пенливите зелени вълни, които връхлитаха от дълбините върху кораба и бързо отминаваха, отнасяйки я далеч от Англия, далеч от болката и срама. О, спомените бяха все още толкова силни и внезапната им поява все още я караше да застива неподвижна, затова опитваше да се изтръгне от тяхната власт, като се хващаше за всяко нещо, което би могло да я освободи от могъщото им въздействие.

— Трябва да стигнем Ню Орлиънс рано сутринта, скъпа.

Кайла внезапно отвори очи, пое дълбоко дъх и хвърли косо сърдит поглед към мъжа, който се изкачи до нея.

— Казах ви, господин Ренардьо, че вашата фамилиарност никак не ми се нрави. Моля да опитате да се държите малко по-дискретно.

Раул Ренардьо се усмихна, без ни най-малко да се смути от забележката й.

— Благоразумието е толкова скучно, а и продължава твърде дълго, мадмоазел Ван Влийт. — Зъбите му блестяха от белота на късната следобедна слънчева светлина, която къпеше корабната палуба и се отразяваше в русата му коса. Той беше доста красив, с онзи безгрижен чар, така присъщ на повечето французи и особено характерен за френските аристократи в изгнание, и доста настоятелно я преследваше. Сега наклони глава, присвивайки очи срещу слънцето.

— Трябва ли да се преструвам, че не се възхищавам от вас? Това не е благоразумие, това е глупост.

Раздразнена и в същото време развеселена от този нагъл мъж, който не се отделяше от нея по време на пътуването през Атлантика, Кайла не можа да скрие усмивката, породена от дързостта му. Неговото внимание бе осъзната залъгалка за нейната суета, въпреки че не премахваше отчаянието и тъгата — да, тя признаваше това — от напускането на Брет Банинг. Независимо от нейното тържествено обещание да не си спомня за него, тя не можеше да спре да се пита той мисли ли за нея? Липсва ли му, или е много сърдит от нейната измама и бягство, за да се безпокои от заминаването й? Да, това би било последното нещо, което би имало значение за него, помисли тя сърдито, тъй като той никога не показа, с дума или действие, че държи на нея като на нещо повече от едно горещо тяло в леглото си.