Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 152

О, Господи, защо? Защо той мислеше, че да я омъжи за друг мъж ще бъде приемливо? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички! Тя няма да бъде разменена, нито пък ще бъде подарена така безгрижно, както се подаряват бижута.

— Скъпа, чувате ли ме? — Раул дойде по-близо, вятърът разпиля дългата му руса коса, покривайки челото и очите и той нетърпеливо я отметна.

— Вие отново не сте тук — оплака се високо, за да надвика вятъра, който плющеше в корабните платна, карайки такелажа да скърца и стене. — Къде ви отвежда тъгата в очите? Не мога да понасям да ви гледам неутешима, скъпа. Кажете на папа Раул какво ви плаши.

— Имате прекалено богато въображение, господин Ренардьо. От нищо не се страхувам толкова, колкото от досадните ви въпроси.

Нейната хаплива забележка го накара да се засмее. Кайла се усмихна леко. Наистина той беше доста красив, особено когато се смееше, както се засмя сега. А неговият особен интерес към нея бе балсам за наранената й гордост. Поне той я намираше прекрасна и желана и й казваше това отново, и отново — утеха донякъде, тъй като тя бе напуснала Англия, чувствайки се недостойна за любов и възхищение. И защо не? Със сигурност Брет бе дал ясно да се разбере, че я намира за недостойна да бъде негова съпруга или дори да бъде обичана. Така тя бе флиртувала с Раул понякога, но само когато й бе удобно и само по малко, дотолкова, доколкото да го окуражи да я забавлява и да държи мислите й за Брет Банинг далеч. Засега успяваше, въпреки че все още не бе готова да се увлече по друг мъж.

Не още — може би никога, си казваше тя много пъти и отново си повтори наум, като наклони глава на една страна, за да погледне Раул, държейки сините панделки на модерната сламена шапка здраво под брадичката си. Изгнаник като танте Селест, той бе роден в Комте де Сайре в провинцията Нантес близо до Лоара; но това, разбира се, бе преди терора. Неговите родители били убити в тази ужасна кървава революция, а той самият едва избягнал същата участ. Това ги бе сближило донякъде, когато той разкри миналото си и така тя му бе разказала за бедната маман, и как тя също бе страдала по време на тези страшни събития. Раул бе имал повече късмет от някои други, успявайки да избяга с някои ценности и запазвайки главата си цяла, както и вродената си арогантност.

— Вие сте непоносим, господин Ренардьо — тя каза твърдо, но лека усмивка отне жилото на злъчта от думите й. — Не знам дори защо говоря с вас.

— Разбира се, защото на борда на кораба има само пуритани с кисели лица — Раул взе ръката й, все още усмихнат. — Аз съм последното убежище, нали така?