Читать «Светлината на Мрачни» онлайн - страница 8

Застрелях две змии и един воден тигър — два звяра преди да стигна до разсада и един след това. Докато бях навън, облаците се разкъсаха и измежду тях се показаха късове кървав Бетелгойзе. Роботите разкараха труповете, а аз този път не спрях да ги меря.

Сюзън ме наблюдаваше от лабораторията, запазвайки мълчание почти цял час, докато не й казах: — Може би утрешните проби…

Тя погледна през прозореца навън и нагоре към пламтящите небеса.

— Желязо. — каза и на бузата й имаше сълзи.

Желязо. Да, това е нещо, на което не можеш просто да се изсмееш. Не можеш да го накараш да се махне като просто го пренебрегнеш. Маха се само след като го направи по своя си начин.

Век след век генералската звезда на Орион е изгаряла в недрата си водород, преобразувайки го в хелий. След време хелиевото ядро започнало да се свива и хелиевите ядра се слели и образували въглерод, произвеждайки излишна енергия, явно Орион е искал да държи униформата си в пълен блясък. След това, когато този номер се изтъркал, за да продължи в същия дух, той изградил кислород и неон от водорода, повишавайки допълнително температурата на ядрото. Страхувайки се, че и това ще го подведе, минал на магнезий и силиций. След това на желязо. Някои спектроскопични уреди ни бяха позволили да надзърнем какво се случва в центъра. Генерал Орион бил използвал всичките си номера, с изключение на един. Не му били останали други източници, освен да превърне обратно желязото в хелий, чрез свиване на гравитационното поле на звездата си. Това изисква далеч по-драстичен и бързо свиващ процес. Това, разбира се, би му дало блясъка на славата, както и едно бяло джудже, което вечно да носи на рамото си като звезда. След двеста и седемдесет години на Земята щяха да видят Новата и той все още щеше да изглежда доста добре, което предполагам означава нещо много. Военните мозъци ги бива по тази част.

— Желязо. — повторих.

Дойдоха да ме вземат на следващата сутрин, двама, но аз още не бях готов. Приземиха кораба си в подножието на хълма северно от мен и дебаркираха. Бяха облечени със скафандри за дълбокия космос и първият носеше пушка. Вторият мъж беше понесъл „нюхачка“, машина, която можеше да проследи човек на базата на личната му телесна химия. Обсегът й бе километър и нещо. Бе насочена в посока на бунгалото, защото аз се намирах между тях и него.

Свалих бинокъла си и зачаках. Извадих скалоразбиващия си пистолет. Сюзън смяташе, че съм в градината. Да, по някое време бях там. Но в момента, в който това нещо се спусна и се разположи сред проблясъците и изпаренията, аз се отправих към него. Прикрих се в края на полето и зачаках.

Бях си взел оборудването, в очакване точно на такова посещение. Нали знаете, тази ТМ1 машина може да те надуши дори и под водата.

Сигурно са се забавили, когато са изгубили ароматната ми диря, но по едно време видях как сенките им преминават покрай мен.

Показах се на повърхността, там в канала, свалих маската си, прицелих се и казах: — „Спри! Хвърли оръжието или ще стрелям!“

Мъжът се пушката се извърна рязко, вдигна я и аз го прострелях в ръката.