Читать «Светлината на Мрачни» онлайн - страница 9

— Предупредих ви, — казах, а той изтърва оръжието на мостика и се хвана за ръката. — Ритни я във водата.

— Господине, трябва да се махнете оттук! — каза — Бетелгойзе ще избухне всеки момент! Дошли сме да ви вземем!

— Знам. Не съм готов за тръгване.

— Няма да сте в безопасност, докато не се озовете в хиперпространството.

— И това знам. Благодаря за съвета, но няма да го приема. Ритни скапаната пушка във водата! Веднага!

Ритна я.

— чудесно. Така е по-добре. Ако сте такива мераклии да отведете някого със себе си, там долу в бунгалото има едно момиче на име Сюзън Ленърт. Нея можете да я разкарате. Идете и я вземете със себе си. Забравете за мен.

Мъжът, който държеше ръката си, погледна другия, който кимна.

— И тя е в списъка. — каза.

— Какво ви става, господине? — попита първият. — Опитваме се да ви спасим живота.

— Знам, оценявам го. Не се притеснявайте.

— Защо?

Такава ми е работата. По-добре се размърдайте. — посочих Бетелгойзе със дулото на пистолета си.

Вторият облиза устните си и първият кимна. След това се обърнаха и поеха към бунгалото. Съпроводих ги по целия път, защото вече не бяха въоръжени, а досадните твари в градината бяха.

Сигурно им е създала проблеми, защото, когато излизаха, трябваше да я влачат помежду си. Останах извън полезрението им, но ги прикривах по целия път обратно към кораба и ги наблюдавах, докато той се издигна и изчезна в яркото небе.

След това влязох в бунгалото, събрах записите, преоблякох се, излязох отвън и зачаках.

Очите ли ми изиграха някакъв номер или Бетелгойзе премигна за секунда? Сигурно беше някаква атмосферна флуктуация…

От водата изскочи един воден тигър и се хвърли, оставяйки бразда след себе си, право към мен, както стоях на мостика. Застрелях го и отнякъде се появи змия, която започна да го яде. След това се изникнаха още две змии и настана схватка. Наложи се да застрелям една от тях.

Изглежда, Бетелгойзе над мен ставаше все по-ярък, но за това изглеждане можеше да се намери обяснение. Стоях там и чаках. Сега убеждението ми или щеше или нямаше веднъж завинаги да получи доказателство, поне по отношение на мен; в противен случай щях да умра.

Не много късно същия следобед, тъкмо бях взел на прицел една водна змия зад мен, когато го чух да казва: — Не стреляй, — и аз не стрелях, и разбрах колко съм готин.

Змията наведе бавно огромната си морда и се плъзна покрай мен. Не се обърнах. Не бих и могъл. Тя продължи безкрайно дълго да се плъзга покрай мен, аз продължавах да се чудя, но не можех да се обърна.

След това някой сложи ръка на рамото ми и трябваше да се обърна; и там стоеше той, а аз се почувствах висок пет сантиметра. Змията продължаваше да се търка в ботушите му, след което се обръщаше и продължаваше.

— Здрасти, — казах, и — Съжалявам. — Той пушеше пура и, може би, беше сто и шестдесет и седем сантиметра висок, с белезникава коса и тъмни очи, както установих, когато накрая се насилих да погледна в тях. Бях забравил. Беше изминало доста време. Но никога не бих забравил гласа му.