Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 8

Ние продължавахме да седим на масата. Отново пийнах глътка бира. На Земята повече от шестотин вулкана могат да се нарекат действащи, макар вредата от тях да не е голяма. Голяма част от тях просто димят.

Поръчахме по оке едно.

Да, хората смятаха да създадат още един нов вулкан в океана. По-точно казано — вулканичен остров като Сертси. В това беше същността на проека „Румоко“.

— Скоро ще трябва да слизам долу — каза по едно време Мартин. — Знаеш ли как бих искал да наглеждаш онази проклета апаратура. Така да се каже, аз ти я поверявам.

— Добре — съгласих се с него. — Само ме предупреди, когато потегляш надолу. Ще седя в рубката и няма да се мръдна, докато не ме изгонят.

Той му потупа по рамото.

— Благодаря ти. Сега съм спокоен.

— Ей, братле, ти май трепериш?

— И още как!

— Защо така?

— Бедата не идва сама. Слушай, приятел, готов съм да те поя до второ пришествие с бира, стига да ме прикриваш, а? Ей богу, нещо не съм на себе си. Може би това са просто случайности? Как мислиш?

— Може би.

Погледах го известно време и после отново вперих взор в чашата си.

— Ако се съди по изотермите на картата, тук е най-подходящото масто в цяла Атлантика — изрекох аз. — Единствено ме е страх… Впрочем, не е важно…

— От какво се страхуваш?

— Виждаш ли, магмата е вещество капризно.

— Какво имаш предвид?

— Не е известно какво ще стане, когато се окаже на свобода. Но може да се въобрази всичко — от Етна до Кракатау. Понеже не се знае изходното състояние на магмата, резултатите й от взаимодействието с водата и въздуха могат да се окажат неочаквани.

— Но нали ни обещаха, че всичко ще бъде наред — възрази Мартин.

— Не са ни обещали, а ни навеждаха на тази мисъл. Наистина правеха го грамотно, трябва да им отдадем длъжното.

— Ти страхуваш ли се?

— И още как!

— Смяташ, че ние няма да се измъкнем?

— Ние ще се измъкнем, но този дяволски вулкан ще измени температурата на водата, интензивността на приливите и климата в мащабите на цялата планета. Не го крия от теб, непрекъснато ми се върти в главата.

Той поклати тъжно глава.

— Никак не ми харесва това.

— Твоите беди може вече да са завършили — изрекох аз замислено. — На твое място не би ме мъчила безсъницата…

— Може наистина да си прав.

„Възможно е“ — помислих си и аз.

Допихме си бирата и станахме.

— Време е да вървя.

— Още по една чаша?

— Не, благодаря. Днес трябва още доста да поработя.

— Е, както кажеш. Довиждане.

— Довиждане. И не провесвай нос.

Излязох от ресторанта и се изкачих на горната палуба.

Луната светеше достатъчно силно, че от надстройките и текелажът падаха сенки, а въздухът беше така прохладен, че се принудих да закопчая якето си до шията. Любувах се известно време на вълните и се прибрах в каютата си. Взех горещ душ, чух новините по радиото и почетох малко. Скоро ми се приспа. Поставих книгата на лавицата до койката, угасих светлината и корабът с люлеенето си скоро ме приспа.

… В края на краищата следваше да се наспя добре. Утре трябваше да пробудим Румоко.

* * *

Колко ли време спах? Май три-четири часа. Внезапно вратата едва чуто се отвори и долових тихи стъпки. Сънят веднага изчезна някъде безследно, но аз продължих да лежа неподвижно, без да отварям очи, и чаках акво ще се случи.