Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 9

Щракна ключ. Бликна светлина. На рамото си усетих някаква ръка, а до челото ми притиснаха нещо метално.

— Ей, приятел! Ставай!

Направих се, че се събуждам. "Гостите ми бяха двама. Мигах и ги гледах опулено. Накрая удостоих с внимание пистолета, който се бе дръпнал от главата ми на половин метър.

— По дяволите, какво искате?

Човекът с пистолета недоволно поклати глава.

— Така не върви, мой човек. Ние ще питаме, а ти ще отговаряш.

Аз седнах, като се облегнах с гръб към преградата.

— Добре де, както знаете. Какво искате от мен?

— Кой си ти?

— Алберт Швайцер.

— Това име ни е известно. А истинското ти?

— Че то си е истинското.

— Едва ли.

Премълчах си.

— Продължавайте — измърморих аз.

— Разкажи ни за себе си и за твоята задача.

— За какво? Нищо не разбирам.

— Стани!

— Ако искате да стана, то ми дайте халата. Той е във ваната на закачалката.

— Върви да вземеш този халат, само го провери да няма нещо в него — заповяда на колегата си човекът с пистолета.

Огледах го подробно. Долната част на лицето му беше закрита с носна кърпа. Подобна инпровизирана маска имаше и втория, което ми казваше, че пред мен са професионалисти. Дилетантите като правило оставят долната част на лицето си открита. А тя е къде-къде по-изразителна от горната. Моите "гости знаеха това — следователно почти сигурно са „профи“.

— Благодаря — казах на момъка, който ми подаде синия халат.

Той кимна в отговор. Наметнах халата на рамената си, пъхнах ръце в ръкавите, вързах колана и стъпих на пода.

— Е, кажете сега, какво искате?

— За кого работиш? — запита човекът с пистолета.

— За „Румоко“.

Без да навежда пистолета той ми удари един немного силен ляв прав и каза:

— Така не става.

— Не разбирам, какво искате от мен. Може би ще ми разрешите да запаля една цигара?

— Добре… Ей, я чакай! Ето ти, вземи моя. А иначе знае ли някой, какво има там в онази пачка.

Взех предлагания ми „Уинстън“ макар да предпочитах ментоловки. Запалих, смукнах дълбоко и изпуснах дима.

— Все пак не ви разбирам. Обяснете ми, какво именно искате да узнаете. Може би ще успея да ви помогна с нещо. Защо ми са излишни неприятности.

Думите ми изглежда успокоиха малко неканените гости. Двамата въздъхнаха дълбоко. Юначагата, който задаваше въпросите достигаше на ръст метър и осемдесет, другият около пет сантиметра по-нисък. Първият тежеше най-малко сто килограма — здрав мъжага.

Те седнаха на столовете до койката. Дулото на пистолета не мърдаше от гърдите ми.

— Не се вълнувай, Швайцер — каза по-високият. — Ние също не искаме неприятности.

— Колко хубаво. Питайте и аз ще ви отговарям без да крия нищо — обещах им аз. — Започвайте.

— Днес ти си ремонтирам Джей-9.

— Е, това вече е известно на всички.

— Защо го направи?

— Че как иначе!? Нима щях да оставя да загинат двама души, когато зная как да им помогна?

— Любопитно ми е, откъде си се научил на това.

— О, господи! Какво му е странното, нали по професия съм електроинженер.