Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 10

Здравенякът погледна спътника си. Той му кимна.

— Тогава защо си помолил доктор Аскуит да мълчи?

— Защото така наруших инструкцията. Забранено ми е да я пипам.

По-ниският отново кимна. И двамата неканени гости имаха грижливо поддържани черни коси и яки добре развити бицепси.

— Погледне те човек — добропорядъчен гражданин изглеждаш — каза по-високият. — Завършил колеж, получил исканата професия, не се е оженил, и е кацнал на работа на този кораб. Може наистина да е така — тогава търсим не там, където трябва. Но ти си подозрителен. Ремонтирал си сложна апаратура, без да имаш допуск до нея…

Кимнах в знак на съгласие.

— Защо? — запита той.

— Е, глупав предрасъдък. Знаете ли, не мога равнодушно да гледам, как гинат хора. — И като се надявах да ги пообъркам, запитах: — А вие за кого работите? За някое разузнаване ли?

По-ниският само се усмихна. По-високият каза:

— Ние не може да ти отговорим. Мисля, че сам ще разбереш защо. Съветвам те да не губиш напразно времето ни. Интересува ни само едно: защо скри, че си предотвратил явна диверсия?

— Казах ви вече: от мен зависеше живота на хора.

— Стига си лъгал. Къде е било добропорядъчен гражданин да наруши строга инструкция? Не мога да повярвам.

— Просто нямах друг избор.

— Страхувам се, че ще трябва да преминем на друга форма на разпит.

* * *

Всеки пък, когато се замислям за това, дали изобщо е трябвало да се появявам на бял свят, и се опитвам отново и отново да осмислям уроците на живота, от дълбините на паметта ми изплават мехури на спомени. Не преживяват повече от сапунените, но за краткото си съществуване успяват да се оцветят с всички цветове на дъгата и задълго да останат в душата ми.

Мехури…

Един от тях се появи в Караибско море. Наричаше се Новият Рай. Това огромно светещо кълбо притежаваше такава идеална форма, че самият Евклид би се възхитил, ако можеше да го види. От него във всички посоки, подобно на улични лампи в нощния град, излизаха вериги на огньове. Около мостовете през дълбоките каньони, във пробитите в скалите тунели; навсякъде около кълбото сноват рояци водолази в блестящи скафандри; подъното на океана като танкове се движат мореходи; над тях сивят или преминават най-разнообразни миниподводници.

Там почивах две седмици и макар да усетих лека клаустрофобия, за която до този миг не подозирах (очевидно за това бяха виновни безбройните тонове вода над главата ми, които не можеха да се забравят), трябва да си призная, че не бях прекарвал досега по-приятен и по-интересен отпуск. Хората на това подводно царство не приличаха никак на събратята си от сушата. Те бяха много по-егоистични и по-независими, но затова пък чувството им за взаимопомощ беше повече развито. Напомняха ми за първопроходците и покорителите на Дивия Запад и не е за учудване щом те доброволно се бяха захванали да изпълняват програма за намаляване плътността на населението и за овладяване ресурсите на океаните. Не можеше да им се отрече и гостоприемството — независимо от претовареността им приемаха туристи. Такива като мен.