Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 6

— Изглежда — усмихнах се аз, — тази работа не е от най-лесните. Кой е вашият клиент?

— Един американски сенатор, който желае да остане анонимен.

— Ако пожелая бих узнал името му, но няма да го правя.

— Заемате ли се?

— Да. Трябват ми пари.

— Знайте, че е опасно.

— Такива работи винаги са опасни.

Ние се наслаждавахме на кръстовете, по които висяха даровете на вярващите: пакетчета цигари и други дреболии.

— Добре — каза той. — Кога ще започнете?

— В края на месеца.

— Става. Кога ще се обадите?

— Веднага щом имам някакви новини.

— Не става. Трябва в определен ден. Нека бъде петнадесети септември.

— И ако свърша работата?

— Петдесет бона.

— А в случай на усложнения? Например ако трябва да се освобождавам от два или три трупа?

— Казах вече.

— Добре де. Щом е петнадесети, да бъде петнадесети.

— Преди тази дата ще се обаждате ли?

— Само в случай на нужда или ако узная нещо важно. Тогава ще викам за помощ.

— Може да се случи и едното, и другото.

— Не се безпокойте, Дон — протегнах му ръка. — Смятайте работата в кърпа вързана.

Той кимна, без да отделя поглед от кръстовете.

— Всички те бяха отлични момчета. Моля ви само… Моля ви много, да изпълните тази задача!

— Ще направя всичко, което зависи от вен.

— Все пак вие сте един загадъчен човек. Не разбирам как успявате…

— И господ да не дава да разберете — прекъснах го аз. — Щом някой го разбере и всичко отива на кино.

Ние слязохме от хълма и се разделихме. Той отиде в хотела, а аз в стаята си.

* * *

— Хайде да пийнем — предложи Мартин, когато ме срещна на полубака, след като излязох от каютата на Керъл Дейт. — Аз черпя.

— Добре тогава.

Ние отидохме в ресторанта и си поръчехме по халба бира.

— Искам да ти благодаря. Ако не беше ти, ние с Дени…

— Какво толкова. И ти на мое място сам би поправил за броени минути блока. Шега ли е да знаеш, че под теб могат да загинат хора?

— Все пак много ни провървя на нас двамата, че ти се оказа в рубката. Благодаря ти!

— Е, няма защо. — Вдигнах към устните си чашката (дявол да го вземе, сега ги правят само от пластмаса) и след като отпих, се поинтересувах: — Как върви шахтата?

— Отлично. — Той набръчка широкото си чело.

— Изглежда, ти не си много сигурен в това.

Той леко се изхили, после също изпи малка глътка.

— Подобно на дненото още не беше ни се случвало. Естествено е малко да се разтрепераме…

Според мен това беше казано меко.

— А шахтата наред ли е? — продължих да подпитвам. — Отгоре додолу?

— Наред е. — Той се огледа настрани, сякаш подозираше, че в ресторанта ни подслушват. Всъщност наистина ни подслушваха, но Мартин още не беше казал нищо опасно нито за себе си, нито за мен. А и аз не бих му позволил.

— Добре. — За кой ли път си спомних напътствията на Дон Уелч. — Много добре.

— Защо се интересуваш? — запита той. — Ти си просто един наемен техник.

— Дори наемният техник може да прояви професионално любопитство.

Той ме изгледа някак си странно.

— Според мен това е от езика на двадесетия век.

— Аз съм старомоден.

— Може би това не е лошо — замислено каза Мартин. — Жалко, че такива като теб са останали така малко.