Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 84

В дните преди пурпурния дъжд Етоуан Елака ставаше всяка сутрин доста преди слънцето и излизаше в ранни зори до градината за малката си проверка, като винаги минаваше по един и същи път. Първо през албандиновата горичка към танигалите, после завиваше вляво при карамангите и продължаваше към избликналото от късия дебел дънер като фонтан от грациозни клонки с ароматни синьо-зелени цветове. сетне поздравяваше устовите растения, кимваше на лъскавите мехурести дървета, спираше да послуша пеещите папрати и лека-полека стигаше до жълтите мангахонови храсти, очертаващи границата между градината и фермата, за да хвърли поглед към плантациите със стаджа и глейн, хингаморти и нийк.

Във фермата и градината не бе останало почти нищо, но въпреки това Етоуан Елака продължаваше своите утринни обиколки. Спираше до всяко изсъхнало и почерняло растение, сякаш то все още растеше и бе готово да разцъфне. Знаеше, че е абсурдно и трогателно-безсмислено да го прави и че хората биха го сметнали за получял от мъка, изкуфял старец. И преди пет пари не бе давал за хорските приказки, какво оставаше сега. Нищо чудно наистина да се е чалнал, макар че Етоуан не беше на това мнение. И не смяташе да се отказва от обиколките си — какво друго му оставаше?

През първите седмици след смъртоносния дъжд градиналите изкаха да изскубнат всички изсъхнали растения, но той забрани, защото се надяваше да се съживят след като се справят с действието на отровата, донесена от пурпурния дъжд. Впоследствие дори Етоуан Елака се убеди, че повечето са загинали, но по това време градинарите се бяха поизнизали, а шепата останали едва смогваха да поддържат оцелелите кътчета на градината — да не говорим за изсичането и изскубването на мъртвите растения. Етоуан отначало смяташе, че лека полека сам ще се справи с тази тъжна задача, но мащабът й беше така съкрушителен, че той скоро заряза всичко и остави своята съсипана градина да стои като погребален паметник на загробената си красота.

месеци след пурпурния дъжд, по време на обичайната си утринна разходка Етоуан Елака намери в лехата с пинини нещо интересно: голям, дълъг към една педя лъскав резец на някакво едро животно. Измъкна го от пръстта, смаяно се взря в него и го пъхна в джоба си. Сред муолните откри още два такива зъба на три метра един от друг. Последваха още няколко подобни находки. В крайна сметка те образуваха ромб, който обхващаше доста голям район от земите му.

Етоуан бързо се върна в къщата при Ксама, която приготвяше закуската.

— Къде е Симуст? — попита той.

— В нийковата горичка, господарю.

— Нийковете отдавна са изсъхнали, Ксама.

— Да, господарю. Но той е там. Цяла нощ.

— Върви и му кажи, че го викам.

— Няма да дойде, господарю. А и яденето ще загори.

Етоуан Елака за миг загуби ума и дума. После се усети, чи нищо чудно в тези несигурни времена да назрява нова и смразяваща промяна, рязко кимна и мълчаливо излезе.

Бързо се спусна покрай унилите ниви със стаджа, после пое нагоре през вкочанените глейнови храсти и изсъхналата пепелява маса на хингамортите, и точно навреме се озова в нийковата горичка. Мъртвите дървета бяха толкова леки, че силните ветрове с лекота ги изкореняваха, ето защо повечето бяха изпопадали, а другите стояха под опасни ъгли, сякаш някакъв гигант ги беше пернал на шега с опакото на ръката си. Отначало не видя Симуст, после го зърна да броди в покрайнините на горичката, като си проправяше път между килнатите дървета и току спираше, за да изскубне някое. така ли е прекарал нощта? Гхайрогите прекарваха годишния си сън наведнъж за няколко месеца летаргия, ето защо Етоуан Елака никога не се учудваше, когато симуст работеше нощем, но сега не беше същото.