Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 83

— А, значи пак ще ме глътне моррски дракон! — със смях каза той.

— Това ли сънува?

— Горе-долу. Но не беше точно същото като преди. На брега дойде драконът на Киникен и аз влязох право в пастта му. Също като всички останали маджипурци, струва ми се. И после той глътна целия свят.

— А можеш ли да разкажеш съня си? — попита тя.

— Само на части и фрагменти — отговори той. — целостта му все още ми се изплъзва.

Знаеше, че е прекалено лесно да нарече съня просто ретроспекция. Сякаш му бяха прожектирали в павилион за развлечения онова странно събитие — корабокрушението край архипелага Родамаунт, когато наистина се бе озовал в търбуха на морски дракон и бе освободен от сърцатата Лизамон Хълтин. Дори децата знаеха, че един сън не бива да се възприема буквално автобиографично.

Но нищо не му се разкриваше на по-дълбоко равнище. Като се изключи толкова очевидната, че ставаше тривиална, интерпретация: видените напоследък придвижвания на драконови стада бяха поредното предупреждение, че светът е в опасност, че стабилността на обществото е заплашена от могъща сила. Вече знаеше това и то нямаше нужда пак да се подсилва. Но защо морски дракони? каква метафора напираше в съзнанието му, защо бе превърнала тези гигантски млекопитаещи в поглъщаща света заплаха?

— Може би търсиш прекалено усърдно — каза Карабела. — Нека сънят отмине и когато съзнанието ти бъде обърнато към нещо друго, значението му ще се проясни. Какво ще кажеш? Да отидем ли на палубата?

През следващите дни не видяха повече стада, само единични скитници, а после и те изчезнаха. нито в сънищата на Валънтайн нахлуваха отново заплашителни видения. морето бе спокойно, небето — светло и чисто, от изток духаше попътен вятър. Валънтайн прекарваше повечето време на кърмата, загледан в морето, и най-сетне дочака деня, в който от пустотата на тъмния хоризонт блеснаха като ярък бял щит ослепителните варовикови скали на Острова — най-святото и мирно място в Маджипур, светилището на милостивата Господарка.

7

Всъщност имението бе изоставено. Всички ратаи, повечето прислужници вече си бяха отишли. Никой от тях не си направи труда да се сбогува с Етоуан Елака, като прежалиха дори надниците, които им дължеше. Изнизаха се тихо, сякаш изпитваха ужас да останат още час в заразената зона и се бояха да не би господарят да намери начин да ги задържи.

С него останаха симуст, гхайрогът-надзирател, с жена си Ксама, главната готвачка, две-три от икономките и двамина градинари. Етоуан Елака не съжаляваше много за бягството на другите — нито имаше достатъчно работа за тях, нито можеше да им плаща прилично. И рано или късно щеше да се затрудни само да ги изхранва, ако бяха верни приказките за продоволствените затруднения в цялата провинция. Въпреки това възприе напускането им като укор. Чувстваше се като низвергнат крал, чиито поданици са се отказали от него и са отишли в друга страна, като са го оставили да обикаля из един празен дворец и да издава заповеди на безучастния въздух.

И все пак се опита да живее постарому. Някои навици остават непоклатими дори при най-ужасните бедствия.