Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 82

Това бе морски дракон. Онзи, когото наричаха дракона на лорд Киникен и за когото се говореше, че е най-големият от своите събратя, кралят на всички морски дракони, недокоснат от (ловджийски)рибарски харпун. От огромния му гръбнак струеше тайнствено, трептящо аметистово сияние, което изпълни небето и обагри водата в теменужен цвят. И се разнесе камбанен звън, силен и дълбок, тържествено многогласие, мрачно ехтене, което заплаши да разполови самото сърце на света.

Драконът неумолимо плуваше към брега със зейнала като пещера уста.

— Най-сетне настъпи моят час — и вие сте мои — произнесе кралят на драконите.

Преселниците, изтощени и хипнотизирани от струящата от дракона силна пулсираща светлина, се понесоха към ръба на ворето, към зиналата паст.

— Да! Да! Елате при мен! Аз съм водният крал Маазмурн и вие сте мои!

Кралят на драконите вече бе достигнал плитчините, вълните му сториха път и той с лекота се придвижи по плажа. Камбанният звън се усили, ужасният звук насити въздуха, който ставаше все по-гъст, по-муден и горещ. Кралят на драконите с помощта на колосалните си криле се придвижи напред по мокрия пясък и когато първите преселници достигнаха до него, те без колебание хлътнаха в титаничната паст, сподиряни от други — една безкрайна процесия от доброволни жертви.

Голямата уста ги погълна и Валънтайн заедно с останалите слезе в дълбоката яма на драконовия търбух. Сводестата необятна камера вече беше заета от легион погълнати — милиони, милиарди — човеци, скандари, вруни, хджорти, лиймани, су-сухериси, гхайроги — цялото множество народи на Маджипур.

А Маазмурн продължи да навлиза все по-навътре в сушата и да лапа. Погълна целия свят, гълташе все по-ненаситно, изяде градове и планини, континенти и океани, докато излапа целия Маджипур и се сви около планетата като преяла змия, глътнала огромна топка.

Камбаните изпълниха победен химн на триумф.

— Най-сетне настъпи и моето царство!

След като сънят си отиде, Валънтайн не се пробуди напълно, а остана в състояние на полудрямка, за да преживее, спокоен, мълчалив, отново своя сън — за сетен път влизаше пак в онази всепоглъщаща уста, анализираше, опитваше се да тълкува.

От това състояние го изтръгна първият утринен светлик. Карабела лежеше будна и се взираше в него. Той я прегърна нежно.

— Послание ли беше? — попита тя.

— Не, не усетих присъствието на Господарката, нито на Краля. — Той се усмихна. — Винаги знаеш кога сънувам, нали?

— Видях как сънят дойде при теб. Разбрах го по мърдането на очните ябълки, по свитите устни, трептящите като на подгонен звяр ноздри.

— Видях ли ти се смутен?

— Ни най-малко. Отначало май се мръщеше, но после се усмихваше, обзет от голямо спокойствие. Сякаш вървеше към своето предопределение и го приемаше изцяло.