Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 86

— чия езмислица е това?

— Да, измислица е подходяща дума, господарю. Или басня, или, ако ви харесва, приказка. Не е научно. Знам, че морските дракони не излизат на сушата. Но поверието се шири сред някои хора и извънредно ги успокоява.

— Кого имаш предвид?

— Главно бедняците. Предимно лийманите, макар и други раси да се присъединяват. чувал съм, че го изповядват накои хджорти и скандари. Сред човеците не е много разпространена особено сред благородници като вас, господарю, но ви казвам, че вече мнозина твърдят как времето на апокалипсиса наставало, като напастите и гладът са първият признак, а короналът и понтифексът скоро ще бъдат свалени, за да дойде царството на водните крале. И онези, които вярват в това, сега са поели към крайбрежните градове, Пидруид, и Нарабал, и Тил-омон, за да видят пристигането на водните крале на брега и първи да се преклонят пред тях. Знам, че това е истината, господарю. Така е в цялата провинция, а доколкото знам — и в цял Маджипур. Милиони са поели към морето.

— Колко чудно — каза Етоуан Елака. Бил съм твърде невеж тук, в моя малък свят в света! — Той прокара пръст по ръба на драконовия резец. — А тези нещица за какво са?

— Според мен те ги слагат тук-там като знаци на апокалипсиса и пътепоказатели към брега. Поставят ги разузнавачите, които вървят пред отправилите се ан запад многобройни поклонници.

— А те как научават къде са зъбите?

— Те знаят, господарю. Не знам как разбират. Може би насън. Може би и водните крале изпращат послания, също като Господарката и Краля на сънищата.

— Значи скоро ще бъдем прегазени от орда скитници?

— Така мисля, господарю.

Етоуан Елака потупа с резеца дланта си.

— Симуст, защо прекара нощта в нийковата горичка?

— За да намеря кураж да ви кажа всичко това.

— Защо ти е кураж?

— Защото според мен трябва да бягаме, господарю, а знам, че вие няма да искате. Пък аз не искам да ви изоставям, но не искам и да умра. А смятам, че това ни чака, ако останем тук.

— Знаел си за драконовите зъби в градината?

— Видях, когато ги слагаха, господарю. Говорих с разузнавачите.

— О! Кога?

— В полунощ. Двама лиймани и един хджорт. Казаха, че четиристотин хиляди души са поели по този път от изток.

— Толкова народ ще прегази земите ми?

— Така мисля, господарю.

— И ще оставят подире си пустош, нали? Като нашествие от скакалци. Представям си как ще очистят де що има храна, ще оплячкосат покъщнината и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Не от злоба, предполагам, а просто поради всеобщата истерия. И ти ли си го представяш така, Симуст?

— Да, господарю.

— И кога ще бъдат тук?

— След два, може би три дни, така ми казаха.

— Тогава двамата с Ксама трябва да си отидете още тази сутрин, нали? А и останалите. За да поемете към Фолкинкип, предполагам. Сигурно ще успеете да стигнете там преди да довтаса тълпата и ще сте спасени.