Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 81

валънтайн се опита да омаловажи опасността.

— Изпей ми баладата за лорд Малибор — помоли една вечер Карабела, докато седяха на трапезата. Тя го погледна особено, но той се усмихна и настоя.

Лорд Малибор бе фин и смел и любеше морето с жар. Той слезе от Върха със цел да смаже този дракон-цар. Лорд Малибор за своя лов приготви чуден кораб нов; с платна от злато, с мачти здрави — от слонова ги кост направи.

Валънтай си спомни думите и заприглася.

Лорд Малибор зад щурвала стоеше напет и по вълните вмиг зацепи, за да намери царя-дракон, надменен змей с очи свирепи. Лорд Малибор с глас загърмя и змея призова на бой. „Ще те намеря, цар Ламя, и ще те смажа!“ — викна той.

Тунигорн се размърда неспокойно и разклати чашата си.

— Според мен тази песен не е на добро, милорд — измърмори той.

— От нищо се не бой — каза Валънтайн. — Пей с нас!

„Чух, лорде!“ — змеят огласи морето и го прекоси. Две мили беше той висок, дванайсет дълъг, три широк. Лорд Малибор излезе пръв и за борба извади меч. Потече черна, гъста кръв, защото беше страшна сеч. Но драконите са лукави и рядко някой е сразен. Лорд Малибор, и с мишци здрави, накрая беше победен. И вещ ловец, това прочел, ще трябва бдителен да стане! Че може той, макар и смел, сам някой дракон да нахрани.

— Какво има, Панделум? — попита Валънтайн, когато и последният грубиянски куплет заглъхна.

— Дракони, милорд, приближават от юг.

— Много ли са?

— Премного са, милорд.

— Виждаш ли? — избухна Тунигорн. — Повикахме ги с тази глупава песен!

— Тогава ще им попеем за из път — отвърна Валънтайн, — като я повторим. — И подзе пак.

Лорд Малибор бе фин и смел и любеше морето с жар…

Новото стадо беше от неколкостотин дракона — огромно сборище, надхвърлящо всички представи, с девет колоса по средата. Валънтайн външно запази спокойствие, но усети почти осезаемо излъчващата се от животните заплаха. Но те също отминаха и нито едно не се доближи по-близо от три километра, като бързо изчезнаха на север със странна, мощна целеустременост.

В дълбините на нощта, когато Валънтайн спеше както винаги със съзнание, открито за напътствия, които само сънищата могат да донесат, странно видение се яви пред духа му. Сред обширна равнина, осеяна с ръбести камъни и чудновати сипаничави, сковани, безлистни растения, се движеше с лека плаваща походка към далечно море огромно множество хора. Изведнъж той се озова сред тях, облечен със същата разлюляна бяла роба от ефирен плат, който се диплеше на талази от само себе си, без никакъв ветрец. Не познаваше никого и все пак не се чувстваше като сред чужди: тясно бе свързан с тези хора, някакви спътници в някакво мъчително преселение, траещо месеци, може би години. И сега преселението бе стигнало своя завършек.

Там лежеше морето, многоцветно, искрящо, раздвижено, сякаш размътено от шаващите в дълбините гигантски създания или може би в отговор на притеглящата сила на наедрялата кехлибарена луна, тежко отпусната връз небосклона. По крайбрежието се надигаха като ярки, хищнически извити нокти могъщи талази, които се сурваха сред пълна тишита върху безтегловно сияещите плажове, сякаш не бяха вълни, а само техни призраци. А по-нататък, отвъд всякакви вълнения, сред водата се мержелееше тъмен тромав силует.